Дийн Кунц - Зимна луна

— Снощи. Събудих се по средата.

— Вратата — каза тя. — Иска от теб да намериш вратата в самия тебе, да я отвориш и да го пуснеш вътре. Джак, по дяволите, какво става тук! Какво, по дяволите, става тук?

Искаше му се да можеше да й отговори. Или може би не го желаеше. Беше по-уплашен от това нещо, отколкото всеки останал, с когото се беше сблъсквал като ченге. Беше убил Ансън Оливър, но за този враг не знаеше дали може да го докосне, дали изобщо може да го открие или да го види.

— Не — каза Тоби отново на монитора.

Фалстаф изскимтя и се оттегли в ъгъла. Остана там нащрек и напрегнат.

— Не. Не.

Джак се наведе до сина си:

— Тоби, можеш ли да ме чуеш в момента, мен и майка ти?

— Да.

— Ти не си напълно под негово влияние.

— Само малко.

— Ти си… някъде по средата.

— По средата.

— Помниш ли вчерашната случка в гробището?

— Да.

— Помниш това нещо… дето говореше чрез теб.

— Да.

— Какво? — попита Хедър изненадана. — Какво е станало в гробището?

На екрана се появиха вълнисто черно, жълти изригвания, кипящи мехури червено.

— Джак — сърдито изрече Хедър, — ти ми каза, че нищо не се е случило. Каза, че Тоби се бил замечтал — просто стоял в гробището и мечтаел.

Джак се обърна към сина си:

— Но не помниш нищо за гробището, след като се случи.

— Не.

— Да помни какво? — настоя Хедър. — Какво, по дяволите, е трябвало да помни?

— По средата — потвърди момчето.

— Разкажи ми за това „то“, с което говориш — помоли Джак.

— Джак, недей — възпротиви се жена му.

Тя изглеждаше много разтревожена. Той знаеше как се чувства в момента. Но каза:

— Трябва да научим повече за него.

— Защо?

— Може би, за да оцелеем.

Не му трябваше да й обяснява повече. Тя знаеше какво означава това. Беше устояла на подобен контакт в собствения си сън. Враждебността на непознатото нещо. Неговата нечовешка ярост.

Отново се обърна към Тоби:

— Разкажи ми за него.

— Какво искаш да знаеш?

На екрана се виждаха всички оттенъци на синьото, разпростиращи се като японски ветрила, но без остри ръбове и очертания, едно синьо преливащо в друго.

— Откъде идва, Тоби?

— Отвън.

— Какво имаш предвид?

— Отвъд.

— Отвъд какво?

— Този свят.

— То… извънземно ли е?

— О, боже! — обади се Хедър.

— Да — отвърна Тоби. — Не.

— Кое от двете, Тоби?

— Не е толкова просто като… И да, и не.

— Какво прави то тук?

— Става.

— Става какво?

— Всичко.

Джак поклати глава:

— Не разбирам.

— Нито аз — отговори детето, приковано към екрана на компютърния монитор.

Хедър беше свила юмруци. Джак продължи:

— Тоби, вчера в гробището ти не беше точно по средата.

— Заминал.

— Да, направо никакъв те нямаше.

— Заминал.

— Не можех да те стигна.

— Дяволите да го вземат — каза гневно Хедър и Джак не погледна към нея, защото знаеше, че в очите й пламти огън. Какво се случи вчера, Джак? Защо не ми каза, за Бога? Нещо такова ли? Защо не ми каза!

Без да среща погледа й, той отвърна:

— Ще ти кажа, обещавам. Само ме остави да свърша.

— Какво още не си ми казал? — настоя тя. — Господи, какво става, Джак?

Той попита Тоби:

— Когато си беше заминал вчера, къде беше отишъл?

— Заминал.

— Заминал къде?

— Отдолу.

— Отдолу? Отдолу под какво?

— Под него.

— Под…

— Контролиран.

— Под това нещо? Под неговия разум?

— Да. На тъмно място. — Гласът на Тоби потрепери от страх при спомена за преживяното. — Тъмно място, студено. Бях притиснат в тъмно място и ме болеше.

— Изключи го, изгаси го! — извика Хедър.

Джак я погледна. Беше ядосана и в същото време много уплашена.

Замоли се тя да прояви търпение и каза:

— Бихме могли да изключим компютъра, но така няма да можем да се опазим от това нещо. Помисли, Хедър. Може да стигне до нас по много пътища — чрез сънищата, телевизията. Очевидно дори докато сме будни може да го направи по някакъв начин. Тоби беше буден вчера, когато то го хвана.

— Аз го пуснах вътре — обади се момчето.

Джак се поколеба дали да зададе въпроса, който може би беше най-важен от всички.

— Тоби, чуй ме…, когато то те контролира… трябва ли всъщност да се намира в теб? Физически? Или част от него се намира някъде другаде?

Нещо в мозъка, което може да се открие при дисекция. Или прикрепено към гръбначния стълб. Нещо подобно на това, за което Едуардо Фернандес беше искал от Травис Потър да провери.

— Не — каза момчето.

— Никакво семе… яйце… червей… какавида… нищо, което да прониква в тялото?