Дийн Кунц - Не бой се от нищо

— Свърши ли ти смяната? — попитах аз, макар да знаех, че не е така.

Вместо да отговори на въпроса ми, Мануел рече:

— За какво си дошъл? Надявам се, не очакваш да те черпя бира в този час.

— Само се отбих да кажа здрасти на Тоби.

Лицето на Мануел, твърде изнурено от грижи за четирийсетте му години, имаше естествено дружелюбен вид. Дори на тази зловеща светлина усмивката му беше приятна и окуражителна. Доколкото виждах, единственият блясък в очите му беше отразената светлина от прозореца в ателието. Разбира се, отражението може би прикриваше същия мимолетен животински проблясък, какъвто бях видял в очите на Луис Стивънсън.

Орсън се успокои и отпусна тяло. Но остана нащрек.

Поведението на Мануел с нищо не напомняше това на Стивънсън. Както винаги, гласът му беше тих и почти напевен.

— Не дойде в участъка, след като се обади.

Обмислих отговора си и реших да кажа истината.

— Така е.

— Беше наблизо, когато ми се обади, нали? — предположи той.

— Зад ъгъла. Кой е онзи гологлавият с обецата?

Мануел се замисли и последва примера ми, като също каза истината.

— Името му е Карл Скорцо.

— Но кой е той?

— Пълен боклук. Докъде смяташ да стигнеш?

— Доникъде.

Мануел замълча. Явно не ми вярваше.

— Започна като кръстоносен поход — добавих аз, — но ще разбера, когато претърпя поражение.

— Това ще бъде един нов Крис Сноу.

— Дори да можех да се свържа с властите извън града или с медиите, не разбирам какво точно става, за да ги убедя да се намесят.

— Нямаш и доказателства.

— Нищо съществено. Пък и не мисля, че ще ми позволят да осъществя контакта. Ако повикам някой да разследва, едва ли аз или приятелите ми ще сме живи, за да го посрещнем, когато пристигне тук.

Мануел не отговори, но мълчанието му беше красноречиво.

Може би още обичаше бейзбола. И харесваше кънтримузиката, Абът и Костело. Все още разбираше като мен какво означават ограниченията и усещаше ръката на съдбата. Вероятно още ме харесваше, но вече не беше мой приятел. Дори да не беше достатъчно коварен, за да ме застреля, щеше да гледа, докато някой друг го прави.

Обхвана ме угнетяващ песимизъм, какъвто никога не бях изпитвал. Бях отвратен.

— Цялото полицейско управление им сътрудничи, нали?

Усмивката му помръкна. Изглеждаше уморен.

Когато видях умора, а не гняв, разбрах, че Мануел ще ми разкаже повече, отколкото би трябвало. Тласкан от чувство за вина, той нямаше да съумее да запази всичките си тайни.

Вече подозирах, че едно от откровенията, които ще направи, ще бъде за майка ми. Не исках да го чуя и едва не си тръгнах. За малко щях да го направя.

— Да — каза Мануел. — Цялото управление е с тях.

— Дори и ти, нали?

— Особено аз, приятелю.

— Заразен ли си от микроба, изпуснат от Уайвърн?

— Зараза не е най-подходящата дума.

— Но е достатъчно близка до истината, нали.

— Всички други в управлението са го прихванали. Но не и аз. Поне доколкото знам, още не.

— Може би те не са имали избор, а ти си имал.

— Реших да им сътруднича, защото от тази работа може да излезе по-скоро нещо добро, отколкото лошо.

— От кое, от края на света ли?

— Те работят, за да поправят стореното.

— Работят в Уайвърн някъде под земята?

— Да. Там и на други места. И ако намерят начин да се преборят… може би ще постигнат добри резултати.

Докато говореше, погледът му се премести към прозореца на ателието.

— Тоби ли имаш предвид? — попитах аз.

Очите на Мануел отново се съсредоточиха върху мен.

— Онова нещо, онази чума или епидемия… Вярваш ли, че ако я поставят под контрол, ще могат да помогнат на Тоби?

— И ти имаш интерес от това, Крис.

От покрива на хамбара няколко пъти избуха бухал.

Поех дълбоко въздух и казах:

— Това е единствената причина, поради която майка ми би участвала в биологична изследователска дейност за военни цели. Защото е имало голяма вероятност да излезе нещо, което да излекува пигментната ми ксеродермия.

— И наистина може да излезе нещо.

— Военен проект ли беше?

— Не я обвинявай, Крис. Само такъв проект би могъл да разполага с десетки милиарди долари. Иначе тя никога не би имала възможност да върши тази работа в името на доброто. Осигурили са им много пари.

Това несъмнено беше вярно. Само един проект, свързан с военните, би могъл да си осигури необходимите средства за финансирането на сложната научноизследователска работа, която са изисквали задълбочените познания на майка ми.