Дийн Кунц - Не бой се от нищо

Поради множеството опасности, свързани със стъкларството, някои хора в Мунлайт Бей мислят, че Мануел проявява безотговорност, като позволява на своя болен от синдрома на Даун син да упражнява това технически взискателно изкуство и занаят, предричат и с нетърпение очакват пожар и експлозия.

Първоначално нямаше по-голям противник на мечтата на Тоби от Мануел. В продължение на петнайсет години хамбарът бе служил за ателие на Салвадор, големия брат на Кармелита, първокласен стъклар. Като дете Тоби прекарваше безброй часове с чичо си Салвадор. Слагаше си очила, гледаше как работи майсторът и понякога надяваше кевларени ръкавици, за да пренесе някоя ваза или купа. Докато мнозина смятаха, че Тоби прекарва тези часове вцепенен, изпаднал в глупашки унес, с тъп поглед и неразбираща усмивка. А той всъщност се учеше, без да му преподават пряко. За да се справят, хората с ниско интелектуално развитие трябва да проявяват свръхчовешко търпение. Ден след ден, година след година Тоби седеше в ателието на чичо си, наблюдаваше и бавно се учеше. Когато преди две години Салвадор почина, Тоби — тогава едва на четиринайсет — попита баща си дали може да продължи работата на чичо си. Мануел не погледна сериозно на молбата му и деликатно се опита да разубеди сина си.

Една сутрин преди зазоряване Мануел намерил Тоби в ателието. На работния тезгях имало семейство семпло изработени стъклени лебеди. До тях стояла новоизваяна и закалена ваза, в която били внесени подходящи по цвят примеси, придаващи на стъклото загадъчни среднощно сини спирали със сребрист блясък като звезди. Мануел веднага разбрал, че това творение е на нивото на най-хубавите вази на Салвадор. И в момента Тоби закаляваше едно също така поразително произведение.

Момчето беше усвоило техническите аспекти на стъкларския занаят от чичо си и въпреки леко забавеното си умствено развитие, явно знаеше как да направи всичко както трябва, и то без да се нарани. Магията на генетиката също имаше пръст в тази работа, защото Тоби притежаваше изумителна дарба, която не може да се научи. Той беше не само занаятчия, а художник или по-скоро учен, за когото вдъхновението на художника и техниката на занаятчията идват с лекотата, с която вълните се носят към брега.

Всички магазини за подаръци в Мунлайт Бей, Камбрия и на север, чак до Кармел, продаваха творенията на Тоби. След няколко години щеше да започне да се издържа сам.

Понякога природата подхвърля някоя компенсация на онези, които е ощетила. Доказателство е моята способност с лекота да съставям изречения и да пиша увлекателно.

Оранжевата светлина в ателието блесна и се разгоря от пламъка на нагревателя. Тоби внимателно обръщаше вазата така, че да се изпече равномерно от всички страни.

Той имаше дебел врат, заоблени рамене, съразмерни къси ръце и набити крака и приличаше на гном от приказките. Челото му беше скосено, а носът плосък. Ушите бяха разположени твърде ниско на главата, която беше малка за тялото. Омекотените черти и гънките около очите му придаваха постоянно замечтано изражение.

И все пак, седнал на високия си работен стол, обръщайки внимателно вазата на огъня, регулирайки кислородния поток с интуитивна прецизност, с лице, осветено от отразена светлина, и очи, скрити зад очилата от лантан, той съвсем не приличаше на бавноразвиващ се и не ми приличаше на умствено ограничен. Напротив, наблюдаван в стихията си, в акта на творчество, Тоби изглеждаше одухотворен.

Орсън изпръхтя разтревожено. Спусна лапи от прозореца, обърна се и изопна тяло като за скок.

Аз също се обърнах и видях тъмен силует, който прекосяваше двора и идваше към нас. Въпреки мрака и мъглата го познах веднага по безгрижната походка. Мануел Рамирес, бащата на Тоби. Той беше номер две в полицията в Мунлайт Бей и сега, след смъртта на Стивънсън, беше повишен да изпълнява длъжността шеф на полицейското управление.

Пъхнах ръце в джобовете си и с дясната стиснах пистолета.

Двамата с Мануел бяхме приятели. Нямаше да се чувствам удобно да насоча оръжие срещу него и със сигурност не можех да го застрелям. Освен ако вече не беше той и, подобно на Стивънсън, се бе превърнал в някой друг.

Спря на осем-десет крачки от нас. На оранжевата светлина, процеждаща се от близкия прозорец, видях, че Мануел е в сиво-кафявата си униформа. Служебният му пистолет беше в кобур на десния хълбок. Беше пъхнал палци в колана си и можеше да извади пистолета си толкова бързо, колкото и аз можех да измъкна своя от якето.