Дийн Кунц - Непознати

След като Коледа започна нервно, настроението в апартамента на Монатела чувствително се подобри. Мери и Пит престанаха да досаждат на Джорджа с добронамерените си, но нежелани съвети и критики. Те се отпуснаха и се включиха в игрите на Марси, както подобава на баба и дядо, и Джорджа си спомни защо ги обича толкова много. Празничният обяд беше сложен на масата в дванайсет и петдесет и беше много вкусен. Когато седна да се храни, Марси вече се бе наситила на „Чичо Доктор“. Четиримата весело бъбриха и се смяха, но по време на десерта неприятностите започнаха с поразителна внезапност и с ужасяваща скорост ескалираха в пълна катастрофа.

Закачайки Марси, Пит попита:

— Къде слагаш толкова много храна, мъниче? Ти изяде повече от всички нас заедно.

— О, дядо.

— Вярно е! Гълташе така, сякаш не беше яла няколко дни. Още един залък от тиквеника, и ще се пръснеш.

Марси набоде с вилицата още една хапка, вдигна я така, че всички да я видят, и я поднесе към устата си.

— Не, недей! — рече Пит и закри лице с ръцете си, сякаш да се предпази от експлозията.

Марси пъхна залъка в устата си, сдъвка храната и я преглътна.

— Видя ли? Не се пръснах.

— Но ако изядеш още една хапка, сигурно ще се пръснеш. И тогава ще трябва бързо да те закараме в болницата.

Марси се намръщи и заяви:

— Никаква болница.

— О, да. Ще се надуеш като балон, готов да се пукне, и ще трябва бързо да те закараме в болницата, за да спихнеш.

— Никаква болница — повтори Марси.

Джорджа осъзна, че гласът на дъщеря й се е променил и детето вече не участва в играта, а е уплашено. Разбира се, Марси не се страхуваше, че ще се пръсне, но очевидно мисълта да отиде в болница я накара да пребледнее.

— Никаква болница — настоя момиченцето.

— О, да — повтори Пит, без да забелязва промяната в детето.

— Татко, мисля, че… — опита се да отклони вниманието му Джорджа.

— Разбира се, няма да те качат в линейка, защото ще си огромна. Ще трябва да наемем камион да те влачи — прекъсна я Пит.

Марси поклати глава.

— За нищо на света няма да отида в болница. Никога няма да позволя на лекарите да ме докоснат.

— Миличка, дядо само се шегува. Той не… — започна Джорджа.

— Хората в болницата ще ми причинят болка, както направиха преди. Няма да им позволя да го сторят.

Озадачена, Мери погледна Джорджа.

— Кога е била в болница?

— Не е била. Не знам защо…

— Бях, бях, бях! Те ме завързаха за леглото, надупчиха ме с игли и аз много се уплаших, затова няма да им позволя да ме докоснат отново.

Джорджа си спомни за странния изблик, за който Кара Персаджиани й бе разказала и бързо се намеси, за да предотврати подобна сцена. Тя сложи ръка на рамото на Марси и рече:

— Миличка, никога не си била в…

— Бях!

Гневът и страхът на детето прераснаха в ярост и ужас. Марси хвърли вилицата си и Пит се наведе, за да не го удари.

— Марси! — извика Джорджа.

Пребледняло, детето скочи от масата и отстъпи назад.

— Ще порасна и ще се лекувам сама, за да не може никой да забива игли в мен — окаяно изстена Марси.

Джорджа протегна ръце към дъщеря си.

— Недей така, миличка.

Марси вдигна ръце пред себе си, сякаш да се предпази от нападение, макар че не се страхуваше от майка си, а от някой друг. Тя гледаше през Джорджа и вероятно виждаше някаква въображаема заплаха, защото ужасът й беше неподправен. Кожата й стана не само бледа, но прозрачна, сякаш плътността й се изпаряваше от страх.

— Какво има, Марси?

Детето отстъпи в ъгъла и започна да трепери.

— Марси! — извика Джорджа и се опита да я прегърне.

Изведнъж въздухът се изпълни с мирис на урина. На джинсите на Марси се появи тъмно петно. Детето се опитваше да изпищи, но не можеше.

— Какво става? — попита Мери. — Какво има?

— Не знам — отговори Джорджа.

Вторачена във фигурата или предмета, който оставаше видим само за нея, Марси започна неудържимо да ридае.

От уредбата се разнасяше Коледна музика и Джени Туист продължаваше да лежи неподвижна и безчувствена, но Джак вече не поддържаше едностранното общуване, с което бе запълнил първите няколко часа на посещението си, а седеше, без да говори. Мислите му неизбежно се върнаха назад в годините, към посрещането му в родината, след като избяга от затвора в Централна Америка…

Щом се върна в Съединените щати, Джак разбра, че в някои среди спасяването на затворниците от Института на братството е било изтълкувано погрешно като терористичен акт, масово отвличане и провокация с цел разпалване на война. Той и останалите командоси, участвали в операцията, бяха описани като престъпници и неизвестно защо, пленниците Джак и Оскар се бяха превърнали в особено яростна мишена на гнева на опозицията.