Дийн Кунц - Непознати

След десет минути спряха. Шофьорът отвори задните врати, взе един кашон и влезе в сградата, пред която бе паркирал. Джак и Оскар избягаха.

Те изминаха няколко пресечки и се озоваха в район с кални улици и порутени колиби, където мизерстващите обитатели не обичаха новите тирани повече от старите и скриха двамата янки. След като се стъмни, запасени с малкото храна, която им дадоха жителите на покрайнините, Джак и Оскар тръгнаха през полята. Влязоха в един хамбар и откраднаха остър сърп, ябълки, кожена престилка, чанти от грубо конопено платно, които можеха да използват вместо обувки, и кон, Преди зазоряване двамата стигнаха до джунглата, пуснаха коня и отново тръгнаха пеша, отправяйки се на север към границата, която се намираше на сто и трийсет километра. И по време на онова кошмарно пътешествие Джак оцеля единствено благодарение на Джени. Той мислеше за нея, сънуваше я и копнееше за нея. И когато седем дни по-късно се добраха до приятелска територия, Джак знаеше, че е оцелял не само заради подготовката си на командос от специалните сили, но и с помощта на Джени.

В онзи миг той мислеше, че най-лошото е минало, но грешеше.

И сега, докато седеше до леглото на съпругата си, Джак Туист изведнъж бе обзет от тъга. Коледа беше неприятен период, защото той си спомняше как мечтите за Джени го бяха поддържали по време на празниците в затвора, макар че тя вече беше в кома и не съзнаваше нищо.

Отец Стефан Висажик вървеше по коридорите на детската болница „Сейнт Джоузеф“. Настроението му постепенно се повишаваше и той се чувстваше бодър, изпълнен с енергия и жизнерадостен.

Болницата беше пълна с посетители и по радиоуредбата се разнасяше Коледна музика. Майки, бащи, братя; сестри, внуци и други роднини и приятели бяха донесли подаръци, вкусотии и добри пожелания и между стените на това мрачно място отекваше повече смях от обикновено.

Но никъде в болницата нямаше толкова надежда и смях, колкото сред хората, събрали се в стаята на десетгодишната Емелийн Холбърг. Отец Висажик се представи и родителите, сестрите, бабите, дядовците, лелята и чичото на момиченцето сърдечно го поздравиха, защото го помислиха за един от свещениците в болницата.

Съдейки по онова, което предишния ден бе научил от Брендън Кронин, Стефан очакваше да види щастливо, оздравяващо момиче, но не беше подготвен за промяната в състоянието й. Емелийн определено сияеше. Брендън бе казал, че само до преди две седмици тя е била парализирана и е умирала. Но сега черните й очи бяха ясни, а лицето й бе възвърнало цвета си. Кокалчетата на пръстите и китките й вече не бяха подути и момиченцето явно не чувстваше болка. Тя съвсем не приличаше на болно дете, което храбро се бори за живота си, а изглеждаше вече излекувана.

Най-изумителното от всичко беше, че Емелийн не лежеше в леглото, а стоеше, подпирайки се с патерици и се движеше сред щастливите си роднини. Инвалидната количка бе изчезнала.

— Е, трябва да тръгвам — каза след краткото си посещение отец Висажик. — Отбих се само да ти пожелая весела Коледа от името на един твой приятел. Брендън Кронин.

— Дундьо! — щастливо възкликна Емелийн. — Той е чудесен, нали? Беше ужасно, когато престана да работи тук. Много ни липсва.

— Не познавам този човек — каза майка й, — но децата говорят прекрасни неща за него и той явно им е подействал добре.

— Дундьо работи тук само една седмица — добави Емелийн, — но често идва. Посещава ни през няколко дни. Надявам се, че ще дойде и днес, за да го целуна за Коледа.

— Брендън искаше да те види, но замина да прекара Коледа с роднините си.

— О, но това е чудесно! Нали за това е Коледа, отче? Да бъдеш със семейството си, да се забавляваш и да се обичате.

— Да, Емелийн — отговори Стефан, като си помисли, че никой теолог или философ не би се изразил по-добре. — Точно за това е Коледа.

Ако беше насаме с момиченцето, той щеше да я разпита какво се бе случило на единайсети декември следобед. Тогава Брендън бе сресвал косите й, докато тя седеше на инвалидната количка. Стефан искаше да разбере какви са били кръговете на ръцете на Брендън, появили се в онзи ден. Емелийн ги бе забелязала, преди Брендън да ги е видял. Отец Висажик искаше да попита Емелийн дали е почувствала нещо необикновено, когато Брендън я е докоснал. Но в стаята имаше твърде много хора и те сигурно щяха да зададат неудобни въпроси, а Стефан още не беше готов да разкрие причините за любопитството си.