Дийн Кунц - Непознати

Сутринта той се стресна от пронизителния си вик и установи, че се намира в непрогледен, клаустрофобичен мрак. Нещо го беше сграбчило. Студено, лепкаво, странно и живо. Доминик размаха ръце и крака, освободи се, започна да пълзи и се блъсна в стената. В тъмното помещение отекнаха силни удари и викове и изнервяща какофония, чийто източник той не можа да определи. Доминик се запрепъва покрай стената, докато стигна до ъгъла, където се сви, защото беше убеден, че лепкавото същество ще се нахвърли върху него.

Какво имаше в стаята?

Шумът се засили — викове, блъскане и трясък, последвани от тракане на дърво, отново викове и още един трясък.

Доминик още беше сънен, а сетивата му — замъглени от истерията и притока на адреналин. Той беше убеден, че нещото, от което се крие, е дошло за него. Доминик се бе опитал да го заблуди, като отиваше да спи в дрешниците и зад парния котел. Но днес не можеше да се скрие никъде. Краят беше дошъл.

— Доминик! — чу се глас в мрака и той осъзна, че някой го вика от една-две минути, а може би и повече. — Доминик, отговори ми!

Отново се разнесе смразяващ кръвта трясък, сякаш се разцепи дърво.

Свит в ъгъла, Доминик най-после се разсъни. Лепкавото същество не беше реалност, а сън. Гласът беше на Паркър Фейн. Макар че остатъците на истерията от кошмара изчезнаха, се разнесе още един трясък, най-силният от всички, който кулминира в отваряне на врата и нахлуване на светлина в мрака.

Доминик присви очи и видя силуета на Паркър. Вратата беше заключена и Фейн я бе разбил.

— Доминик, приятелю, добре ли си?

Освен това вратата беше барикадирана, което бе затруднило още повече влизането му. Доминик видя, че в съня си е преместил гардероба и креслото пред нея. И сега мебелите бяха преобърнати на пода.

Паркър влезе в стаята.

— Приятелю? Добре ли си? Крещеше. Чух те още на алеята за коли пред къщата.

— Сънувах нещо.

— Сигурно е било ужасно.

— Не си спомням какво беше. — Доминик не помръдна от ъгъла, защото беше твърде изтощен и нямаше сили да стане. Коленете му трепереха. — Ти си радост за моите очи, Паркър, но… какво правиш тук, за Бога?

Фейн примига учудено.

— Не знаеш ли? Ти ми се обади по телефона. Преди десетина минути. Викаше за помощ. Каза, че те били тук и щели да те хванат. После затвори.

Доминик се почувства адски унижен.

— Аха, тогава си се обадил, докато си спял. И аз така си помислих. Гласът ти… сякаш не беше твоят. Може би трябваше да позвъня на полицията, но се усъмних, че говориш насън. Предположих, че няма да искаш историята със сомнамбулизма ти да се разчува.

— Аз съм неконтролируем, Паркър. Нещо… се пречупи в мен.

— Престани. Не искам да слушам глупостите ти.

Доминик се почувства като безпомощно дете и се уплаши, че ще се разплаче. Той прехапа устни, преглътна сълзите, прокашля се и попита:

— Колко е часът?

— Четири и няколко минути. Сутринта.

Паркър погледна към прозореца и се намръщи.

Доминик проследи погледа му и видя, че завесите са плътно дръпнати и прозорецът е барикадиран с шкафа. Доминик явно се бе трудил доста насън.

— Господи — каза художникът. — Това не е хубаво, приятелю. Никак не е хубаво.

Доминик се подпря на стената и треперейки, стана, за да види за какво говори Паркър, но когато го видя, изпита желание да бе останал на пода. На леглото му беше нареден арсенал — двайсет и два милиметровият пистолет, който обикновено държеше в нощното си шкафче, касапски нож, два други ножа за месо, сатър, чук и брадвата от гаража.

— Какво очакваш? Руско нашествие? Какво те уплаши толкова много?

— Не знам. Нещо в кошмарите ми.

— Какво сънува?

— Не си спомням.

Доминик потрепери. Паркър се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— По-добре се изкъпи и се облечи. Аз ще приготвя закуска. Мисля да отидем при твоя лекар. Смятам, че отново трябва да те прегледа.

Доминик кимна.

Беше втори декември.

Вайъла Флечър, петдесет и осем годишна начална учителка, майка на две дъщери, съпруга на любящ я мъж, жилава и остроумна жена със заразителен смях, сега мълчеше и лежеше неподвижно. Животът й беше в ръцете на доктор Джинджър Вайс.

Този момент беше кулминационната точка в живота на Джинджър. Предстоеше й да извърши голяма и сложна операция. Пътят към възхода й бе белязан с дългогодишно усилено учение и безброй надежди и мечти. Тя се гордееше с разстоянието, което бе изминала.