Дийн Кунц - Непознати

Бяха се запознали преди шест години, когато Паркър се бе преместил за осемнайсет месеца в Орегон, за да търси нови сюжети за серия пейзажи, нарисувани в уникалния му стил, който успешно съчетаваше сюрреализма с въображението. Докато беше там, той подписа договор да изнася по една лекция месечно в университета в Портланд, където Доминик преподаваше английска литература.

Паркър се бе навел над масата и дъвчеше малки царевични пелети със сирене, залети с лютив сос, а Доминик посръбваше бира и разказваше за несъзнателните си нощни приключения. Той говореше тихо, макар че дискретност не беше необходима, защото другите посетители на терасата разговаряха шумно. Доминик не докосна царевичните пелети. Сутринта за четвърти път се бе събудил зад котела на парното в гаража, в състояние на неподправен ужас и продължаващата неспособност да се овладее го бе докарала до отчаяние и липса на апетит. Докато разказваше, той изпи само половин тъмна мексиканска бира, която днес му се стори блудкава и застояла.

Паркър, от друга страна, изгълта три двойни коктейла „Маргарита“ и си поръча четвърти. Но вниманието му не беше притъпено от алкохола.

— Господи, защо не ми каза за това по-рано?

— Ами, чувствах се… глупаво.

— Дрън-дрън.

Сервитьорът донесе коктейла на Паркър и попита дали желаят да поръчат обяд.

— Не, не. Неделният обяд е извинение човек да изпие повечко коктейли, а аз още не съм пил достатъчно. Би било много жалко да си поръчам обяд само след четири коктейла. Така по-голямата част от следобеда ще остане незапълнена и ще се озовем на улицата, без да има какво да правим, ще се забъркаме в нещо неприятно и ще привлечем вниманието на полицията. Един Господ знае какво може да се случи. За да избегнем затвора и да опазим репутацията си, не трябва да поръчваме обяд по-рано от три часа. Донесете още един коктейл. И още една порция от тези великолепни царевични пелети. С повечко лютив сос и лук. И още една бира за приятеля ми.

— Не — възрази Доминик. — Още не съм изпил тази.

— Смучеш я толкова бавно, че сигурно се е стоплила.

При други обстоятелства Доминик би се насладил на ексцентричната реч на Паркър Фейн. Темпераментът и неизчерпаемият ентусиазъм за живот на художника бяха ободряващи и забавни. Но днес Доминик беше толкова обезпокоен, че нищо не можеше да го развесели.

Сервитьорът се отдалечи. Пред слънцето мина малък облак. Паркър отново насочи вниманието си към Доминик, сякаш прочете мислите му.

— Добре, хайде да поразсъждаваме, да намерим някакво обяснение и да решим какво да правим. Ти не смяташ, че проблемът е свързан само със стреса и предстоящото публикуване на романа ти.

— Да, но вече не мисля така. Искам да кажа, че ако проблемът беше незначителен, можеше да се примиря с него. Но безпокойството ми за „Здрач във Вавилон“ не е толкова силно, че да породи такова необикновено поведение, тази обсебеност и безумие. Вече ходя насън всяка нощ, но това не е странното. Аз върша разни неща. Опитвам се да закова прозореца! А човек не прави това, само защото се тревожи за кариерата си.

— Може да си по-силно обезпокоен за романа, отколкото предполагаш.

— Не. В това няма логика. Всъщност, докато писането на новата ми книга вървеше добре, тревогите ми за „Здрач във Вавилон“ намаляха. Не ми казвай, че среднощната ми лудост се дължи на притеснения за кариерата ми.

— Е, да, така е — съгласи се Паркър.

— Аз влизам в дрешниците, за да се крия. И когато се събудя, имам чувството, че нещо ме дебне, търси ме и ще ме убие, ако ме намери. Няколко пъти се събуждам, опитвайки се да извикам, но от устата ми не излиза звук. А ножът тази сутрин…

— Нож? Не ми каза нищо за нож.

— Събудих се зад котела на парното. Отново се криех. Държах касапски нож. Взел съм го от лавицата в кухнята, докато съм спал.

— За да се отбраняваш? Но от какво?

— От онзи, който ме дебне.

— А кой те дебне?

Доминик сви рамене.

— Доколкото знам, никой.

— Тази работа не ми харесва. Може да се нараниш, вероятно лошо.

— Това не ме плаши толкова много.

— А кое?

Доминик огледа хората на терасата. Макар че някои бяха чули разговора на Паркър Фейн със сервитьора, сега никой не им обръщаше внимание.

— Какво те плаши най-много? — повтори художникът.

— Ами, че може… да наръгам някого.

— Искаш да кажеш, че взимаш касапския нож, за да убиеш някого? — недоверчиво попита Фейн и изгълта коктейла си. — Съмнявам се. Господи, каква мелодраматична идея! Слава Богу, че романите ти не са сантиментални. Успокой се, приятелю. Ти нямаш склонност към убийство.