Дийн Кунц - Непознати

Агата отново избърса челото на Джинджър.

— Как се чувстваш? — попита Джордж.

— Добре — отговори Джинджър.

— Напрегната ли си?

— Не много — излъга тя.

— Истинско удоволствие е да те гледа човек как работиш.

— Напълно съм съгласна с вас, доктор Ханаби — каза една от сестрите.

— И аз — добави другата.

— Благодаря — изненадана и доволна отговори Джинджър.

— Ти имаш грациозни движения, лек допир и великолепна чувствителност на пръстите и очите, а това за съжаление се среща рядко в нашата професия.

Джинджър знаеше, че Ханаби никога не прави неискрени комплименти, но от устата на такъв строг учител думите граничеха с ласкателство. Господи, Джордж Ханаби се гордееше с нея! Това прозрение я изпълни с приятни чувства. Ако не се намираше в операционната зала, от очите й щяха да бликнат сълзи, но тук Джинджър трябваше да се владее. Но тя се зарадва на похвалата му, сякаш я бе чула от устата на баща си.

Джинджър продължи да оперира в повишено настроение. Тревожната вероятност от нов пристъп на пориомания постепенно намаля и по-високото самочувствие й позволи да работи още по-прецизно. Сега вече нищо не можеше да се провали.

За по-малко от час Джинджър прекъсна кръвообращението през аортата към краката на пациентката и аневризмата престана да пулсира.

Тя взе малък скалпел и я проби. Аортата спихна. Джинджър разряза външната стена. В този момент Вайъла Флечър беше без аорта и по-безпомощна и зависима от хирурга отвсякога. Сега вече нямаше връщане назад. Оттук насетне операцията трябваше да бъде извършена не само изключително внимателно, но и много бързо.

В залата цареше тишина. Краткият разговор бе стихнал. Касетата с музиката на Бах отново бе свършила, но никой не я обърна. Времето се измерваше с хриптенето и засмукването на апарата за изкуствено дишане и пиукането на електрокардиографа.

Джинджър взе напоената с кръв изкуствена аорта, сложи я на мястото й в тялото и заши горната част, използвайки изключително тънък конец.

По време на този етап на операцията вече не се налагаше Агата да бърше потта от челото й. Джинджър знаеше, че Джордж е забелязал това.

Сестрата обърна касетата и пусна музиката на Бах.

Предстояха часове на работа, но Джинджър продължаваше, без да усеща умора. Тя направи още два разреза — на краката на пациентката, в ингвиналните гънки, там, където бяха прикрепени към торса, и отвори двете артерии, за да ги свърже с краищата на имплантанта. На няколко пъти Джинджър се усети, че весело тананика заедно с музиката. Лекотата, с която работеше, създаваше убеждението, че е била хирург в някой предишен живот и е предопределена за тази професия.

Но Джинджър трябваше да си спомни афоризмите на баща си, с които той търпеливо я предупреждаваше в редките случаи, когато тя не се държеше добре или не се представеше в най-добрата си светлина в училище.

„Времето не чака никого.“

„Помогни си сам, за да ти помогне и Господ.“

„Всяка спестена стотинка е спечелена.“

„Негодуванието причинява болка само на онези, които го изпитват.“

„Не съди, за да не съдят и теб.“

Джейкъб знаеше хиляди мъдрости, но най-много обичаше да повтаря следната: „Възгордяването предшества падението.“

Джинджър трябваше да си спомни онези три думи. Но операцията вървеше толкова добре и тя беше толкова доволна и горда от работата си, че забрави за неизбежното падение.

Джинджър свърза долната част на изкуствената аорта с двете бедрени артерии и със задоволство видя, че кръвообращението в тялото на пациентката се възстанови. В продължение на двайсет минути тя търси пролуки и ги заши с фин, здрав конец. После още пет минути мълчаливо наблюдава как присаденият орган пулсира като естествен.

— Време е да я затворим — най-сетне каза Джинджър.

— Истинско творение на изкуството — рече Джордж Ханаби.

Джинджър се зарадва, че е с хирургична маска, защото лицето й беше разтеглено в широка усмивка и сигурно приличаше на ухилен идиот.

Тя взе вътрешностите и ги върна в тялото, като търсеше някакъв пропуск, но не видя нищо нередно. Останалото беше лесно — полагането на тлъстините и мускулите на мястото им и зашиването на първоначалния разрез с дебел черен конец.

Сестрата на анестезиолога махна паравана пред лицето на Вайъла Флечър.

Анестезиологът прекъсна притока на упойка.

Другата сестра изключи касетофона.

Джинджър погледна лицето на пациентката, което беше бледо, но не и необичайно изнурено. Маската на респиратора още беше на устата й, но сега през нея й подаваха само кислород.