Дийн Кунц - Непознати

— Защо? Какво се е случило?

Вместо да отговори, тя го хвана под ръка, затвори вратата и го поведе нагоре по стълбите. Господин Холбърг и една от сестрите на Емелийн стояха в коридора на втория етаж и се бяха вторачили в нещо, което, изглежда, ги привличаше и едновременно отблъскваше. От стаята, пред която бяха застанали, се чуваше тупкане, дрънчене и мелодичен момичешки смях.

— Слава Богу, че сте тук, отче — каза господин Холбърг. — Не знаехме какво да правим. Не смеехме да повикаме помощ, за да не станем за смях. Но сега, след като дойдохте, съм по-спокоен.

Стефан предпазливо погледна през отворената врата и видя детска стая, пълна с плюшени мечета, големи плакати на младежки идоли, закачалка с колекция от причудливи шапки, ролкови кънки, касетофон и флейта. Другата сестра на Емелийн стоеше втрещена. Лицето й беше бледо. Емелийн изглеждаше още по-добре, отколкото в болницата на Коледа. Бе прегърнала една от възглавниците и се смееше на невероятните си изпълнения, които бяха хипнотизирали и уплашили останалите членове на семейството.

Отец Висажик влезе в стаята. Емелийн се изкикоти на лудориите на две малки плюшени мечета, които танцуваха във въздуха. Движенията им бяха прецизни и отмерени като на истински балетисти.

Но мечетата не бяха единствените неодушевени предмети, оживели като по магия. Ролковите кънки препускаха насам-натам. Шапките се люлееха на закачалката. Играчките на лавицата подскачаха.

— Емелийн? — попита Стефан.

Момиченцето го погледна.

— Приятелят на Дундьо. Здравейте, отче. Не е ли страхотно?

— Ти ли го правиш, Емелийн?

— Аз? — искрено се учуди тя. — Не. Не съм аз.

Но отец Висажик забеляза, че танцуващите във въздуха мечета започнаха да се движат хаотично, когато Емелийн отклони вниманието си от тях. Играчките не паднаха на пода, но объркаха посоката и се сблъскаха. Движенията им станаха тромави.

Освен това Стефан видя, че предишните явления не са били безобидни. На пода се бе счупила керамична лампа. Един от плакатите беше скъсан. Огледалото на тоалетката беше напукано.

— Отначало беше малко страшно — каза Емелийн, която проследи погледа му. — Но после всичко се успокои и стана… забавно.

Докато Емелийн говореше, флейтата излетя от калъфа и застана във въздуха на няколко сантиметра от мечетата. Момиченцето я видя и се обърна към нея. Щом я погледна, от флейтата се разнесе приятна мелодия.

— Това е „Песента на Ани“! — развълнувано извика Емелийн, подскачайки на леглото. — По-рано я свирех.

— Ти я свириш и сега — рече отец Висажик.

— О, не. Кокалчетата ми се схванаха и преди година спрях да свиря на флейта. Сега съм излекувана, но още не мога да свиря.

— Но ти не използваш ръцете си, за да свириш, Емелийн.

— Мислите, че свиря аз?

Детето го погледна учудено, отклонявайки вниманието си от музикалния инструмент, и флейтата издаде няколко фалшиви звуци и млъкна. Още стоеше във въздуха, но лудешки се клатеше. Емили отново се съсредоточи върху инструмента и флейтата започна да свири мелодично.

— Аз? — изумено повтори момиченцето и погледна сестрите и родителите си. — Аз!

Стефан разбра какви чувства я вълнуват и преглътна с усилие. Преди месец Емелийн беше почти парализирана, не можеше да се облича и не очакваше нищо, освен влошаване на състоянието си, болка и накрая смърт. А сега тя беше не само излекувана, но и притежаваше зрелищна дарба.

Отец Висажик искаше да й каже, че по някакъв начин тази способност несъзнателно й е предадена от Брендън, нейният Дундьо, но сетне щеше да се наложи да обясни откъде Кронин притежава дарбата си, а не можеше да го направи. Пък и нямаше време дори да им каже какво знае със сигурност. Беше девет и петнайсет. Вече трябваше да е в Евънстън. Времето беше от критично значение, защото Стефан започваше да подозира, че ще вземе самолет за Невада. Онова, което ставаше в Елко Каунти, несъмнено беше по-невероятно от случващото се в Чикаго и той реши да вземе участие в събитията.

Емелийн погледна реещите се във въздуха плюшени мечета, които мигновено възобновиха танца си.

Отец Висажик се замисли върху думите на Уинтън Толк. „Силата още е в мен. Сигурен съм. Чувствам я. И не е само способността да лекувам, но и още нещо.“ Полицаят не знаеше какви способности притежава освен лечителските, но Стефан подозираше, че на Уинтън му предстоят изненади, подобни на онези, които бяха развълнували семейство Холбърг.

— Отче, ще го направите ли? — попита господин Холбърг.