Дийн Кунц - Непознати

Ърни намали, но не пое натам.

— Отдавна не съм идвал тук. Направили са промени. По-рано мястото не изглеждаше толкова страховито.

От дясната страна на шосето имаше знак за склада, а на четири-пет метра след него пътят беше блокиран от дълги метални шипове, забити в асфалта и предназначени да спукат гумите на всяко превозно средство, което се осмели да продължи по-нататък, и да го спрат. На пет-шест метра зад шиповете имаше масивна стоманена порта, боядисана в червено и увенчана с остри железа. В портата беше вградена бетонна будка за пазач. Черната метална врата би устояла на изстрели от базука.

Джипът бавно мина покрай отклонението за Тъндър Хил.

— Прилича на вътрешен телефон — каза Ърни, посочвайки ниския стълб в началото на алеята. — Но, изглежда, има и камера, свързана с монитор. Пазачът одобрява посетителя, спуска шиповете и отваря портата. Но сигурно има и насочени картечници, които ще те очистят, ако пазачът реши, че са го измамили, след като вече е отворил.

От двете страни на входа имаше стоманена мрежа с бодлива тел отгоре, висока два метра и половина, която изчезваше в гората. Доминик забеляза бяла табела с червени букви, която предупреждаваше:

Хубавото му настроение се изпари. Той мислеше, че охраната по периметъра на военния склад ще е минимална. В края на краищата същинският вход за Тъндър Хил беше през дебелите два-три метра противобомбени врати, вградени в склона на хълма. Тази бариера изглеждаше толкова непревземаема, че нямаше смисъл да инсталират максимални мерки за сигурност по външния периметър на територията. Но явно тайната, която криеха там, беше толкова важна, че не се бяха доверили дори на противобомбените врати и подземните пещери.

— Шиповете на пътя са отскоро — добави Ърни. — И преди две години портата не беше толкова яка. Оградата винаги е била тук, но по-рано по нея не минаваше електрически ток.

— Няма начин да погледнем отвътре.

Макар че никой не го бе споменал, за да не изглежда глупак в очите на другия, всеки се надяваше, че ще стигнат до противобомбените порти на хранилището и ще огледат земите, които военните бяха отнели от фермерите Бруст и Дирксън. А може би дори да им провърви да попаднат на още някое парче от ребуса, който се бяха заловили да подреждат. Доминик не хранеше надежди, че ще проникнат в подземията. Но влизането на територията на Тъндър Хил и разузнаването там не изглеждаха неосъществима мечта.

Той се запита дали телекинетичните му способности може да помогнат да преодолеят укрепленията на склада, но веднага отхвърли тази мисъл. Едва ли щеше да може да използва дарбата си, докато не започнеше да я контролира. Тази вътрешна сила го плашеше. Доминик усещаше, че способностите му могат да причинят огромни разрушения и смърт, ако не съумее да ги овладее, и не искаше отново да рискува, освен ако не беше крайно наложително.

— Е, и без това смятаме да влезем през официалния вход. Хайде, да разгледаме още от оградата — каза Ърни, настъпи педала за газта, погледна в огледалото за обратно виждане и добави. — О, между другото, следят ни.

Доминик се стресна и също погледна в огледалото. На стотина метра зад тях имаше пикап с двойно по-широки гуми от обикновените. На покрива бяха монтирани прожектори, а отпред имаше гребло за сняг. Доминик беше убеден, че хората, които живееха в планината, имаха подобни пикапи, но този приличаше на военен. Стъклата бяха тъмни и шофьорът и пътниците не се виждаха.

— Сигурен ли си, че ни следят? Кога се появиха? — попита той.

— Забелязах ги на около осемстотин метра, след като тръгнахме от мотела — отговори Ърни. — Щом намалим или увеличим скоростта, те правят същото.

— Мислиш ли, че ще имаме неприятности?

— Да. Ако те поискат.

— Вярвам ти.

Пътят стана по-стръмен, а тъмнопепелявото небе сякаш надвисна още по-близо над земята. Дърветата от двете страни на шосето се сгъстиха. Пикапът ги следваше неотлъчно.

Госпожа Холбърг, майката на Емили, отвори вратата.

— Съжалявам, че идвам, без да ви се обадя предварително, но се случи нещо изключително странно и трябва да разбера дали Емелийн… — започна отец Висажик и млъкна по средата на изречението, защото видя, че госпожа Холбърг е силно обезпокоена. Очите й бяха широко отворени от изумление и страх.

— Слава Богу, че сте вие, отче. Помня ви от болницата. Но как разбрахте, че трябва да дойдете? Още не сме се обадили на никого.