Дийн Кунц - Непознати

Чувството за вина, което отскоро измъчваше Джак, го бе преобразило през последните четирийсет и осем часа, но не го бе завладяло в такава степен, че да го направи неспособен да употреби насилие срещу преследвачите му. Решението му да стане порядъчен гражданин не пречеше на инстинкта му за самосъхранение. И като се имаше предвид миналото му, нямаше по-добре подготвен човек за оцеляване от Джак Туист.

Освен това след осем години на отчуждение и самота той бе започнал да се връща към обществото и да храни надежда за нормален живот. Джак нямаше намерение да позволи на никого да унищожи последния му шанс да бъде щастлив.

Той сложи в една от чантите и преносимия компютър със системата за проникване и интервенция ИСИП, който преди две нощи в Кънектикът бе използвал, за да отвори сложната електронна ключалка на бронираната кола.

Джак реши, че ще му трябва и полицейски универсален уред за отключване на всякакви секретни ключалки. Взе и „Стар Трон МК 202А“, малък прибор за нощно виждане, който можеше да се монтира на пушка. И няколко други неща.

Джак нае частен самолет за пътуването си, защото нямаше да го карат да минава през охраната на летището и никой нямаше да преглежда багажа му.

Той излезе от апартамента си и взе такси до „Ла Гуардия“.

Самолетът щеше да го закара в Солт Лейк Сити, Юта, най-близкото голямо летище, откъдето можеше да се отправи към Елко. От „Ейлийт Флайтс“ му бяха казали, че в Рино се очаква силна снежна виелица, която може да ги принуди да затворят летището, но в Солт Лейк Сити нямаше такава опасност. „Ейлийт Флайтс“ вече уреждаше за Джак самолет от Юта до Елко. Той пресметна, че ще пристигне малко преди свечеряване.

Това го устройваше, защото Джак се нуждаеше от мрак за онова, което планираше.

Картичките, оставени в сейфовете му, означаваха, че в Невада има хора, които са научили всичко за престъпния му живот. Картичките сякаш намекваха, че той може да се добере до онези хора чрез мотел „Спокойствие“. Картичките бяха покана. Или призовка. Но и в двата случая Джак не можеше да ги пренебрегне.

Той не знаеше, че го проследиха до „Ла Гуардия“, защото не си направи труда да провери дали има преследвачи. Ако телефонът в апартамента му се подслушваше, те знаеха, че Джак ще пристигне на летището в момента, в който се бе обадил на „Ейлийт Флайтс“. Той искаше да ги види, без те да го забележат, защото тогава щяха да бъдат непредпазливи, и щом пристигнеше в Елко, да се отърве от тях и да изчезне.

В понеделник сутринта, след като закусиха, Доминик и Джинджър отидоха в Елко, в редакцията на „Сентинел“, единственият местен вестник. Елко беше най-големият град в окръга и имаше население около десет хиляди души, затова редакцията на вестника не се помещаваше в небостъргач с блестящи стъкла, а в скромна едноетажна сграда на тиха улица.

Като повечето вестници, и „Сентинел“ осигуряваше достъп до предишните си броеве на всеки, който искаше да провери нещо, макар че разрешението се даваше по лична преценка на служителите.

Въпреки финансовия успех на първия си роман, Доминик още се чувстваше неудобно да се представи като писател. За него това звучеше претенциозно и лицемерно, макар да разбираше, че смущението му е остатък от дните му на крайно стеснителен, саможив, свит в черупката си охлюв.

Секретарката Бренда Хенерлинг не позна името му, но когато Доминик спомена заглавието на романа, който издателство „Рандъм Хаус“ наскоро бе пуснало по книжарниците, възкликна:

— Но това е романът на месеца. Вие ли сте го написали? Сериозно?

Тя добави, че е поръчала книгата по пощата и току-що я е получила и много се радва да се запознае с истински писател. Ентусиазмът й само засили смущението на Доминик.

— Най-важното е добре разказаната история, а не кой я е написал — рече той.

Старите броеве на „Сентинел“ се намираха в малка стая без прозорци. Някои бяха заснети на микрофилми, а останалите — наредени на купчини в шест високи шкафа. Стените и таванът бяха боядисани в светлосиво, а неоновото осветление хвърляше студени отблясъци. Доминик изпита странното чувство, че се намират в подводница, дълбоко под повърхността на океана.

Бренда Хенерлинг им обясни системата на каталога и излезе.

— Толкова съм вглъбена в проблемите ни и все забравям, че си известен писател — каза Джинджър.

— И аз — отговори Доминик. — Но не съм известен.

— Скоро ще бъдеш. Жалко, че ни се случват толкова много неща и ти нямаш възможност да се радваш на публикуването на първия ти роман.