Дийн Кунц - Непознати

— После ще се опитаме да разберем дали е така — рече Доминик.

Преградите в паметта им действително се рушаха. Тази перспектива повдигна духа на Доминик.

Джинджър също им разказа кошмара си. В съня й тя не беше единствената, чийто мозък промиваха в стая номер пет на мотел „Спокойствие“, където се бе настанила по миналото лято и сега.

— В ъгъла имаше сгъваемо легло. Там лежеше червенокоса жена на около четирийсет години. Бяха я свързали със система за интравенозно поддържане на живота и с електрокардиограф. Очите й бяха безизразни.

Доминик също бе сънувал сгъваемо легло. От двете страни имаше система за интравенозно поддържане на живота и електрокардиограф. Там лежеше млад мъж на двайсетина години с бледо лице, рошави мустаци и изцъклени очи.

— Какво означава това? — попита Фей Блок. — Толкова много хора ли са имали за промиване на мозъците, че са напълнили всичките двайсет стаи?

— Но в регистъра пише, че са били заети само единайсет стаи — отбеляза Санди.

— По магистралата сигурно са минавали хора, които също са видели какво се е случило. Военните са ги спрели и са ги довели тук. Ето защо, имената им не са в регистъра — каза Джинджър.

— Колко ли са били? — зачуди се Фей.

— Вероятно никога няма да разберем със сигурност — отговори Доминик. — Ние всъщност не ги познаваме. Само сме били в едни и същи стаи с тях, докато сме били упоени. Може да си спомним лицата на онези, които сме видели, но имената и адресите им не са ни известни.

Но поне програмираните спомени се разсейваха и истината прозираше. Доминик беше благодарен и на това. С течение на времето щяха да разберат цялата истина — ако, разбира се, преди това полковник Фолкърк не изкараше срещу тях тежката артилерия.

В понеделник сутринта, докато групата в мотел „Спокойствие“ закусваше, Джак Туист вървеше към трезора си в „Ситибанк“ на Пето Авеню в Ню Йорк. Банковата чиновничка, привлекателна млада жена, го наричаше „господин Фарнам“, защото това беше фалшивата самоличност, под която той бе наел сейфа.

Джак остана сам, отвори сейфа и стъписан се вторачи в съдържанието. Вътре имаше нещо, което не бе слагал там. Но това беше невъзможно, защото само Джак знаеше за съществуването на сейфа и притежаваше единствения ключ.

Двайсет и петте хиляди долара бяха непокътнати. Сутринта Джак бе тръгнал да изтегли сто шейсет и пет хиляди от единайсетте нюйоркски банки, в които държеше парите си, с намерението да ги раздаде. Той преброи банкнотите с треперещи ръце и установи, че нито една не липсва.

Но това съвсем не го успокои. Наличието на другия предмет там показваше, че фалшивата му самоличност е разкрита, личната му неприкосновеност нарушена и свободата му — изложена на риск. Някой знаеше кой всъщност е „Грегъри Фарнам“ и предметът, оставен в сейфа, беше дръзко известие, че старателно изграденото му прикритие е разобличено.

В сейфа имаше пощенска картичка. На гърба не бе написано нищо, но наличието й беше достатъчно. Снимка на мотел „Спокойствие“.

По миналото лято, след обира на имението на Аврил Макалистър в Марин Каунти, на север от Сан Франциско, и след доходното посещение в Рино, Джак нае кола и потегли на изток, като пренощува в мотел „Спокойствие“, който се намираше край магистрала 80. Оттогава той не бе мислил за онова място, но го позна, веднага щом го видя.

Кой можеше да знае, че Джак е отсядал в онзи мотел? Не беше Бранч Полард. Джак не му бе разказал за Рино, нито за намерението си да се върне в Ню Йорк. Не беше и третият участник в обира на Макалистър, мъжът на име Сол Финроу от Лос Анджелис, защото Джак не го беше виждал, откакто разделиха плячката от неуспешния удар.

В същия миг Джак осъзна, че най-малко три от фалшивите му самоличности са разкрити. Той бе наел сейфа под името „Фарнам“, но се бе регистрирал в мотел „Спокойствие“ като „Торнтън Уейнрайт“. И единственият начин, по който някой би свързал тези две имена, беше като направеше асоциация между Джак и „Филип Делон“ — самоличността, под която живееше в апартамента на Пето Авеню. Ето защо и това име беше разкрито.

Исусе!

Джак се замисли, опитвайки се да реши кой може да е врагът му. Не беше полицията, нито ФБР или други законни власти, защото те щяха да го арестуват, след като бяха събрали толкова много доказателства. Не можеше да са и хората, с които бе извършил ударите, защото Джак внимаваше да не замесва съучастниците си в престъпленията в личния си живот. Никой от тях не знаеше къде живее Джак и когато подготвяха удар, изискващи уменията му да планира и специалните му знания, те можеха да се свържат с него само чрез сложна поредица от съобщения по пощата или система от телефонни номера с псевдоними, на които отговаряха телефонни секретари. Джак беше убеден в ефективността на тези предпазни мерки. Пък и ако до сейфа се бе добрал престъпник, парите нямаше да са непокътнати.