Дийн Кунц - Непознати

„Имаме много работа, но… ще има достатъчно време за един хоризонтален танц“ — помисли Ърни и се ухили.

Фей беше с гръб към него и за щастие не видя как Ърни трепна и изненадано подскочи, когато внезапно облак засенчи слънцето. Интензивността на светлината намаля с повече от двайсет процента. Но това беше достатъчно, за да стресне и изнерви Ърни.

Той отново погледна часовника си и отправи взор на изток, откъдето щеше да настъпи нощта.

„Нищо ми няма — помисли си Ърни. — Излекуван съм.“

След паранормалното явление във вторник в къщата на Зебедая Ломак, когато бе заобиколен от безброй хартиени, въртящи се луни, Доминик Корвези прекара няколко дни в Рино. По време на предишното си пътуване от Портланд до Маунтинвю той бе останал там, за да направи проучване за няколко разказа за хазарта. Пресъздавайки пътуването, Доминик стоя в Рино в сряда, четвъртък и петък.

Обикаляше казината и наблюдаваше посетителите. Имаше млади двойки, пенсионери, красиви млади жени, жени на средна възраст с ластични панталони и широки пуловери, каубои с обрулени от вятъра лица, богаташи с подпухнали лица, секретарки, шофьори на камиони, директори, лекари, бивши затворници, ченгета, които не бяха на смяна, крадци, мечтатели и хора, желаещи да избягат от действителността от всички социални прослойки, обединени от надеждата и от вълнението на организираните игри на шанса — най-приобщаващата индустрия на света.

Както и по време на предишното си посещение, Доминик игра само за да се вмести в пейзажа и с основната цел да наблюдава. След бурята на хартиените луни той имаше причина да смята, че Рино е мястото, където животът му се е променил необратимо и където ще намери ключа за пленените си спомени. Хората около него се смееха, бъбреха, оплакваха се от лошия си късмет и викаха, насърчавайки търкалящите се зарове, но Доминик запази спокойствие, за да може да съзре някаква следа към забравените събития в миналото.

Но не откри нищо.

Всяка нощ се обаждаше на Паркър Фейн с надеждата, че неизвестният кореспондент е изпратил още съобщения.

Но послания нямаше.

Всяка нощ, преди да дойде сънят, Доминик се опитваше да проумее невероятния танц на хартиените луни и да намери обяснение за червените кръгове на дланите си, които бяха избледнели, докато коленичеше сред купчините снимки на небесното светило в хола на Ломак. Но прозрението не го осеняваше.

С всеки изминал ден желанието му да глътне валиум и флуразепам намаляваше, но кошмарите се влошаваха и всяка нощ ожесточено се мъчеше да се освободи от въжето, с което се завързваше за леглото.

До събота Доминик още вярваше, че отговорът за нощния му страх и сомнамбулизма се крие в Рино. Но накрая реши, че не бива да променя плановете си и трябва да продължи към Маунтинвю. Ако не го осенеше прозрението, Доминик щеше да се върне в Рино.

В събота, единайсети януари, той пое на североизток по дивата пустош на Невада.

Огромните ненаселени пространства не се бяха променили вероятно от хиляди години. Доминик караше през безплодните равнини, обрасли с храсти хълмове и недружелюбния, но красив праисторически свят от високи треви, пясък, алкални низини, пресъхнали езера, втвърдена лава и далечни планини. Скалистите възвишения тук-там бяха обагрени в охра, кехлибарено, жълто-кафяво и сиво. На север имаше повече потоци, плодородни долини, буйни треви и дървета, макар и не в изобилие. Достатъчното количество вода означаваше населени общности и земеделие, но дори в гостоприемните долини селищата бяха малки и нецивилизовани.

Както винаги, Доминик се почувства незначителен в обширния Див Запад. Но този път пейзажът предизвика нови чувства в него — усещане за загадъчност и обезпокоително чувство за неограничени и странни вероятности. Пътувайки сам в тази необятна пустош, му беше лесно да повярва, че там му се е случило нещо страшно.

В три без петнайсет следобед спря да налее бензин и да изяде един сандвич в Уинемака — град само с пет хиляди жители, но в същото време най-големият в окръг от двайсет и пет хиляди квадратни километра. Сетне отново пое на изток по междущатска магистрала 80. Теренът постепенно започна да става стръмен. На хоризонта се появиха още планини, туфи трева и хубави, тучни ливади, макар че пустинята съвсем не отстъпваше.

По залез слънце Доминик излезе от магистралата, спря пред мотел „Спокойствие“, слезе от колата и се изненада от студения вятър. След като бе пътувал толкова дълго през пустинята, той беше психически подготвен за жега, макар да знаеше, че във високите равнини е зима. Извади от колата подплатено с вълна велурено яке и го облече. Сетне тръгна към мотела и… изведнъж спря, осенен от прозрение.