Дийн Кунц - Непознати

Свещеникът каза последна кратка молитва. После някои от опечалените си размениха поздрави и се разделиха на малки групи, за да разговарят. Други, сред които Кристофсън, тръгнаха към паркинга.

— Трябва да говоря с онзи човек — обърна се Джинджър към Рита. — Ей сега ще се върна.

Сепната, Рита извика след нея, но Джинджър не спря, нито обясни нещо повече. Тя настигна Кристофсън под огромен дъб със заскрежени клони и извика името му. Той се обърна. Проницателните му сиви очи се разшириха, когато Джинджър се представи.

— Не мога да ви помогна — заяви Кристофсън и продължи да върви.

— Моля ви — рече Джинджър и го хвана за ръката. — Ако ме обвинявате за онова, което се случи с Пабло…

— Защо ви интересува какво мисля, докторе?

— Почакайте. Моля ви, за Бога.

Кристофсън огледа бавно разпръскващата се тълпа. Явно се опасяваше, че някои опасни хора може да го видят с нея. И да предположат, че й помага, както бе направил Пабло. Главата му леко потрепери и Джинджър помисли, че това е признак на нервност. После обаче осъзна, че лекото треперене се дължи на болестта Паркинсон.

— Доктор Вайс, ако търсите някаква форма на опрощение, ще ви я кажа. Пабло съзнаваше какъв е рискът и го пое. Той сам решаваше съдбата си.

— Съзнавал е риска? Точно това исках да знам.

Кристофсън се изненада.

— Предупредих го.

— За какво?

— Не знам. Но като се имат предвид огромните усилия, които той положи, за да възстанови паметта ви, трябва да сте видели нещо изключително важно. Предупредих Пабло, че онези, които са промили мозъка ви, не са аматьори. И ако разберат, че двамата се опитвате да проникнете през „блокажа Азраел“, те може да убият и вас. — Той се втренчи в нея, после въздъхна. — Пабло ви е казал за този разговор с мен, нали?

— Разказа ми всичко, освен за предупреждението ви. — Очите й отново се напълниха със сълзи. — Не спомена нито дума за това.

Кристофсън извади ръката си от джоба и окуражително стисна рамото й.

— Докторе, сега, когато ми го казахте, не мога да ви обвиня за нищо.

— Но аз се обвинявам.

— Не, не трябва да се обвинявате. — Той отново се огледа, за да види дали не ги наблюдават, после разкопча палтото си, бръкна във вътрешния джоб, извади носна кърпа и я даде на Джинджър. — Моля ви, престанете да се самонаказвате. Нашият приятел имаше пълноценен и щастлив живот, докторе. Смъртта му беше насилствена, но е станало относително бързо и не се е мъчил дълго. И това е благословия.

Джинджър избърса очи със синята копринена кърпа и рече:

— Той беше много мил човек.

— Да — съгласи се Кристофсън. — И започвам да разбирам защо е поел риска да ви помогне. Пабло каза, че сте много симпатична. Сега виждам, че както обикновено, преценката му е вярна.

— Благодаря. А сега? Какво да правя?

— Не мога да ви помогна — побърза да каже Кристофсън. — Почти от десет години не работя в разузнаването и вече нямам връзки там. Нямам представа кой е блокирал паметта ви, нито защо.

— Не желая да ми помагате. Няма повече да рискувам живота на невинни хора. Но си мислех дали нямате някаква идея как бих могла да си помогна сама.

— Отидете в полицията. Работата им е да помагат на хората.

Джинджър поклати глава.

— Не. Полицаите работят много бавно. Повечето са претоварени, а останалите са само бюрократи в униформи. Проблемът ми е спешен и не търпи отлагане. Не мога да ги чакам да го решат. Освен това не им вярвам. Изведнъж загубих доверие във властите. Когато заведох полицаите в дома на Пабло, записите на сеансите ни бяха изчезнали, затова не споменах за тях. Уплаших се. Не казах на ченгетата и за пристъпите ми на пориомания, нито как Пабло ми е помагал. Казах им само, че сме приятели, отбила съм се да обядваме заедно и съм се натъкнала на убиеца. Подведох ги да мислят, че става дума за обикновен обир. Обзела ме е истинска параноя. Не им вярвам. Затова не може да става и дума да търся помощ от тях.

— Тогава намерете някой друг, който да ви хипнотизира…

— Не. Няма да рискувам живота на повече невинни хора.

— Разбирам. Но това са единствените ми идеи. Съжалявам.

— Не е необходимо.

Кристофсън понечи да тръгне, сетне се поколеба и въздъхна.

— Докторе, искам да ме разберете правилно. Служих във войната и се отличих. После бях добър посланик. Като директор на ЦРУ и като сенатор, взех множество трудни решения, някои от които изложиха на опасност живота ми. Никога не съм отстъпвал пред риска. Но вече съм възрастен. На седемдесет и шест години съм, но се чувствам по-стар. Болен съм от Паркинсон. Имам слабо сърце. Високо кръвно налягане. Много обичам съпругата си и ако с мен се случи нещо, тя ще остане сама. И не знам дали ще може да го понесе.