Дийн Кунц - Непознати

— Това са нещата на Алън — каза Пепър.

— Откога е започнал да се интересува от астрономия?

— През последните два месеца.

Приликите между състоянието на Алън и Марси разтревожиха Джорджа. Необяснимият страх на Марси от лекари. Ненаситният сексуален глад на Алън. Това бяха различни психични проблеми, но имаха еднакъв елемент на обсебеност. Марси явно бе излекувана от фобията си. Но на Алън не му бе провървяло. Нямаше кой да му помогне и той явно бе паднал духом и се бе прострелял в гениталиите, които бяха започнали да го контролират, а после в главата. Джорджа потрепери. Съвпадението, че баща и дъщеря бяха сразени едновременно от психични проблеми, беше твърде странно, за да е случайно. Но още по-странна беше другата им обсебеност — интересът към луната. Алън не бе виждал Марси от шест месеца, а последният им разговор по телефона беше през септември — седмици, преди луната да го заинтригува. Те не поддържаха връзка, чрез която интересът да се предаде от единия на другия. Влечението явно бе възникнало спонтанно във всеки от тях.

Джорджа си спомни обезпокоения от луната сън на Марси и попита:

— Знаете ли дали Алън е сънувал нещо необикновено? Например луната?

— Да. Той сънуваше луната, но когато се събудеше, не си спомняше подробности. Мисля, че сънищата започнаха… в края на октомври. Защо? Какво има?

— Сънищата… Кошмари ли бяха?

Пепър поклати глава.

— Не съвсем. Чувах го да говори насън. Понякога сякаш беше уплашен, но много пъти се усмихваше.

Кръвта на Джорджа се смрази. Тя се обърна и погледна светещия глобус. „Какво става, по дяволите? — запита се Джорджа. — Един и същ сън? Как е възможно? Защо?“

— Добре ли сте? — попита Пепър.

Нещо бе подтикнало Алън към самоубийството.

А какво би могло да се случи с Марси?

Погребението на Пабло Джаксън се състоя в единайсет часа в събота сутринта на единайсети януари в параклиса на гробището. Съдебният лекар и полицейският патолог работиха по трупа до четвъртък, затова между убийството и погребението минаха пет дни.

След като бе произнесено и последното надгробно слово, опечалените се събраха около гроба, където чакаше ковчегът. Снегът около парцела на Пабло беше разчистен, но пространството не беше достатъчно. Наоколо стояха десетки хора, някои затънали до коленете в снега. Други бяха останали на пътеките, които кръстосваха мемориалния парк, и наблюдаваха от разстояние. Триста души бяха дошли да изкажат последната си почит на възрастния илюзионист. Имаше богати и бедни, известни и неизвестни.

Джинджър Вайс и Рита Ханаби стояха в първия кръг около гроба. От понеделник Джинджър нямаше апетит и спеше съвсем малко. Беше бледа, нервна и много уморена.

Рита и Джордж не искаха Джинджър да ходи на погребението. Безпокояха се, че такова мъчително емоционално преживяване ще предизвика пристъп на пориомания. Но полицаите я окуражиха, надявайки се, че на погребението тя може да види убиеца на Пабло. Джинджър скри истината от ченгетата и ги подведе да мислят, че убиецът е обикновен крадец. Но тя знаеше, че онзи мъж не е крадец и няма да рискува да го арестуват, като отиде на гробището.

Джинджър плака по време на прощалните слова и когато стигна до гроба, мъката й беше досущ менгеме, което притиска сърцето й. Но тя не загуби самообладание, защото бе твърдо решила да не превръща в цирк този тържествен случай и с достойнство да отдаде последната си почит.

Освен това Джинджър бе отишла на гробището и с друга цел, която не можеше да бъде осъществена, ако получеше пристъп на пориомания или претърпеше емоционален срив. Беше сигурна, че Александър Кристофсън, бивш посланик във Великобритания, бивш сенатор в Конгреса на Съединените щати и бивш директор на ЦРУ, ще присъства на погребението на стария си приятел. Джинджър изгаряше от желание да говори с него. Пабло се бе обърнал за съвет именно към Александър. И Кристофсън им каза за „блокажа Азраел“. Тя искаше да му зададе един важен въпрос, макар че се боеше от отговора.

Джинджър го видя в параклиса. Познаваше го от времето, когато Кристофсън беше известна публична личност и го показваха по телевизията, а снимките му бяха във вестниците и списанията. Александър имаше поразителна фигура — висок, слаб и строен. Нямаше начин да не го забележиш. Двамата стояха един срещу друг. Ковчегът беше между тях. Кристофсън я погледна няколко пъти, но явно не разбра коя е.