Дийн Кунц - Непознати

Това беше мястото.

Доминик нямаше представа защо е толкова сигурен, но беше убеден, че е така.

Там се бе случило нещо странно.

Той бе спрял в мотел „Спокойствие“ в петък вечерта на шести юли по миналото лято. Уединеността и величествената панорама му се видяха привлекателни и вдъхновяващи и Доминик реши да остане няколко дни, да се запознае с природата и да обмисли някои идеи за разкази, подхождащи на обстановката. Той потегли към Маунтинвю, Юта, във вторник, десети юли.

Доминик бавно огледа пейзажа на светлината на залязващото слънце, надявайки се да събуди някакви спомени. Докато гледаше, постепенно се убеди, че случилото се с него там е по-важно от всичко останало, което щеше да преживее до края на земния си път.

Грилът беше с огромни прозорци и сини неонови светлини и се намираше в западния край на комплекса, отделен от мотела и заобиколен от голям паркинг за камиони. По цялата дължина на едноетажния бял мотел имаше покрит коридор. Алуминиевата му стряха блестеше в здрача. Западното крило имаше десет стаи с лъскави зелени врати и беше отделено от източното с двуетажна секция, където се намираха рецепцията и жилището на собствениците. Доминик видя потъмнялото на изток небе, магистралата и огромната, ненаселена пустош на юг. На запад се простираха още равнини и планини. Небето там бе обагрено в тъмночервено от лъчите на залязващото слънце.

Страхът на Доминик се засилваше с всяка изминала минута. Отново погледна към грил „Спокойствие“ и като насън тръгна натам. Когато стигна до вратата, сърцето му биеше като обезумяло. Доминик изпита непреодолимо желание да избяга.

Той се съвзе, отвори вратата и влезе.

Заведението беше чисто, добре осветено, уютно и топло. Във въздуха се носеха приятни ухания — на пържени картофи, лук, хамбургери и шунка.

Като насън и със свито от страх сърце, Доминик се приближи до една свободна маса. В средата бяха сложени бутилка кетчуп, тубичка горчица, захарница, солница и пиперница. Доминик взе солницата.

Отначало не разбра защо направи това, но после си спомни, че седя на същата маса по миналото лято през първата си вечер в мотел „Спокойствие“. Доминик бе разсипал малко сол и инстинктивно я хвърли през рамо, в лицето на една млада жена, която вървеше по пътеката между масите.

Почувства, че инцидентът е важен, но нямаше представа защо. Дали заради жената? Но коя беше тя? Непозната. Как изглеждаше? Доминик се опита да си спомни лицето й, но не можа.

Сърцето му започна да бие като обезумяло. Имаше чувството, че е пред прага на невероятно разкритие.

Доминик се опита да си спомни други подробности, но не можа.

Остави солницата и още движейки се като насън и треперещ от неясно безпокойство, се приближи до прозорците. Ъгловото сепаре беше свободно, но Доминик беше сигурен, че в онази вечер младата жена, върху която хвърли солта, бе седнала там.

— Какво обичате?

Той осъзна, че до него стои сервитьорка с жълт пуловер и му говори, но остана парализиран от мъчителното прозрение за някакъв ужасен спомен, който още беше мъгляв, но се оформяше в съзнанието му. Жената, чието лице не можеше да си спомни, бе седяла в това сепаре. Тя беше много красива на оранжевата светлина на залеза.

— Господине? Нещо не е ли наред?

Младата жена си бе поръчала вечеря, слънцето бе залязло, нощта бе настъпила и… Не!

Споменът изплува от дълбините на подсъзнанието му и едва не нахлу в съзнанието, но в последния момент Доминик изпадна в паника и се отдръпна, сякаш видя ужасното лице на чудовищен, зъл левиатан, което се навежда към него. Изведнъж Доминик се отказа да си спомни. Той извика, обърна се и препъвайки се, побягна. Съзнаваше, че хората го гледат, но му беше все едно. Единственото му желание беше да излезе оттам. Доминик блъсна вратата, отвори я и хукна навън.

Той се страхуваше. Боеше се от миналото и от бъдещето. Но най-много се страхуваше, защото не знаеше защо се страхува.

Брендън Кронин запази новината за след вечеря, когато отец Висажик щеше да бъде в най-доброто си настроение за деня. Брендън, Стефан и отец Джерано се нахраниха до насита — двойна порция картофи, фасул, шунка, домашно приготвен хляб и накрая — бренди.

Брендън бе възвърнал апетита, но не и вярата си. След като вярата му в Бога рухна, той бе обзет от чувство за ужас, празнота и отчаяние, което обаче постепенно започна да отслабва. Брендън съзнаваше, че един ден може да води пълноценен живот, който да няма нищо общо с църквата. За него никое преходно удоволствие не беше по-примамливо от духовната радост на литургията и сега самата мисъл за светски живот беше революционно развитие.