Дийн Кунц - Непознати

Луните… Потискащото въздействие на онези очертания се засили. Месечините сякаш предвещаваха някаква неразгадаема, но осезаемо зла орис, която го очакваше. Препъвайки се, Доминик хукна навън, защото изведнъж изпита непреодолимо желание да избяга от тях.

Той отново влезе в хола, спъна се в купчина книги, сгромоляса се с трясък на пода и за миг остана да лежи там зашеметен. Но съзнанието му бързо се проясни. Доминик скочи и се вторачи в името си, надраскано с флумастер на светлото лице на луната на един от десетките еднакви плакати. Не го беше забелязал, когато първия път влезе там, но сега падна така, че лъчът на фенерчето в дясната му ръка освети написаното.

През тялото му преминаха ледени тръпки. Във вестника не се споменаваше нищо за това, но почеркът сигурно беше на Ломак. Доколкото си спомняше, Доминик не познаваше комарджията. Но да се преструва, че става дума за друг Доминик, би означавало да повярва в някакво невероятно съвпадение.

Той се приближи до плаката и спря на пет-шест крачки от него. И в същия миг на светлината на фенерчето видя, че на съседните плакати също са написани имена — ДЖИНДЖЪР, ФЕЙ и ЪРНИ. Името му беше там, защото Доминик бе споделил забравеното кошмарно преживяване с още трима човека, макар че не си спомняше абсолютно нищо за тях.

Корвези се замисли за свещеника от моменталната снимка. Дали той беше Ърни?

А русокосата жена, завързана за леглото? Може би тя беше Джинджър. Или Фей.

В паметта му се събуди мрачен и страховит спомен, който обаче остана в подсъзнанието, досущ неясно петно без определени очертания. Сякаш под изпъстрената със слънчеви лъчи повърхност на черно море премина гигантско същество, което разкри присъствието си само с вълничките около себе си и с проблясъка на отразена светлина във водата.

От момента, в който влезе в дома на Ломак, Доминик бе обзет от страх, но сега започна да изпитва и чувство на безсилие и отчаяние. Той извика и гласът му отекна по облепените със снимки на луната стени.

— Защо не мога да си спомня?

Доминик, разбира се, знаеше защо не може да си спомни. Някой бе промил мозъка му и бе заличил спомените му. Уплашен и същевременно ядосан, той продължи да крещи:

— Защо не мога да си спомня? Трябва да си спомня!

Доминик протегна ръка към плаката, сякаш искаше да изтръгне от хартията спомена, който се бе събудил в съзнанието на Ломак, докато бе писал името му.

— Да ви вземат дяволите, които и да сте! Ще си спомня, копелета!

Изведнъж, колкото и да беше невероятно, плакатът започна да се откъсва от стената, преди Доминик да го е докоснал. Четирите лентички тиксо се отлепиха и фотосът изскочи от стената, досущ издухан от силен вятър. Доминик залитна от изумление и едва не падна отново върху книгите.

Плакатът спря на няколко крачки пред него, на нивото на очите му, като леко се движеше вълнообразно по цялата си дължина, и ту се издуваше, ту се нагъваше.

„Сигурно халюцинирам“ — помисли Доминик, макар да знаеше, че явлението е реално.

Той започна да се задушава, защото въздухът сякаш стана гъст като сироп.

Ръцете му се разтрепериха. Лъчът на фенерчето пробягваше по лъскавите повърхности на хартиените луни.

Изведнъж от всички части на стаята се разнесе шум от отлепване на плакати. Петдесетина снимки на луната едновременно се понесоха към Доминик, който извика от учудване и страх.

Плакатите застанаха във въздуха, без да помръдват. Тишината в къщата на мъртвия комарджия беше абсолютна като в храм, останал без богомолци, и смрази Доминик до мозъка на костите, опитвайки се да спре движението на кръвта в артериите и вените му.

После, досущ петдесет части на един механизъм, задвижен от безшумно натискане на копче, снимките на луната трепнаха, зашумоляха и се разлюляха, и макар да нямаше вятър, започнаха да се въртят в кръг из стаята. Доминик стоеше в средата на странната въртележка, а луните обикаляха около него. Фотосите подскачаха игриво, гърчеха се конвулсивно, извиваха се, огъваха се и обикаляха все по-бързо и на светлината на фенерчето приличаха на процесия, задвижена от магьосник, който им бе вдъхнал живот.

Страхът на Доминик намаля и отстъпи място на изумление. Дори го обзе безумна радост. Той не можеше да измисли обяснение за онова, което виждаше, но стоеше смаян, озадачен и зашеметен. Втрещен, той бавно се въртеше в кръг и наблюдаваше лунния парад около него. Накрая от гърлото му се изтръгна нервен смях.