Дийн Кунц - Непознати

Джинджър запълзя към мъжа, хвана протегнатата му ръка и му позволи да я измъкне.

— Какво става? От какво се криете, госпожице?

В същия миг Джинджър забеляза полицай, който стоеше в средата на кръстовището и регулираше движението, защото светофарите не работеха, и хукна към него.

Тя се изненада, че е в състояние да тича. Имаше чувството, че е същество, сътворено само от болка и ледени тръпки. Но въпреки това Джинджър бягаше срещу свистящия вятър. Отдръпвайки се от пътя на няколко приближаващи се към нея коли, тя дори намери сили да извика на полицая.

— Убиха човек! Убийство! Трябва да дойдете! Убийство!

После, когато със загрижен вид той тръгна към нея, Джинджър видя лъскавите месингови копчета на униформата му и отново всичко останало избледня. На копчетата не беше изобразен лъв, а някаква друга фигура, изправена на задните си крака. Но видът им върна мислите й назад към спомена за копчетата, които бе видяла тогава, по време на загадъчните събития в мотел „Спокойствие“. Забранените спомени започнаха да си пробиват път в съзнанието й и задействаха спусъка на „блокажа Азраел“.

Джинджър изгуби контрол и пред очите й отново падна мрак. Последното, което чу, беше собствения й окаян и отчаян вик.

В онази сутрин, поне за Джинджър Вайс, Бостън беше най-студеното място на света. Мразовитият януарски ден вледеняваше плътта и душата й. Пристъпът на пориомания премина и тя осъзна, че седи на земята, върху леда и снега. Ръцете и краката й се бяха вцепенили. Устните й бяха напукани.

Този път Джинджър се бе скрила в тясното пространство между редица добре подкастрени храсти и тухлена сграда, в ъгъла между стената и фасадата. Бившият хотел „Агасиз“ — там, където беше апартаментът на Пабло. И където той беше убит. Джинджър бе тичала в кръг.

Тя чу, че някой се приближава към нея. Човекът се прехвърли през оградата от ковано желязо. Не видя лицето му, а само ботушите, синия панталон и дългото, морскосиньо палто, но разбра кой е — полицаят регулировчик, от когото бе побягнала.

Джинджър се уплаши, че при вида на копчетата на униформата му отново ще получи пристъп, и затвори очи.

Вероятно страдаше от някакво нелечимо психично увреждане като страничен ефект от промиването на мозъка, неизбежен резултат от огромното и постоянно напрежение, предизвикано от изкуствено потиснатите спомени, които се опитваха да излязат на повърхността. Дори да намереше друг хипнотизатор, може би нямаше начин „блокажът Азраел“ да бъде разрушен или напрежението намалено. Ето защо, състоянието й сигурно щеше да продължи да се влошава. Щом за една сутрин получи три пристъпа на пориомания, какво би могло да предотврати още три през следващия час?

Ботушите на полицая шумно скърцаха по снега. Той спря пред нея, разтвори храстите и погледна в скривалището й.

— Госпожице? Хей, какво има? За какво убийство крещяхте? Госпожице?

Може би Джинджър щеше да изпадне в нов пристъп на пориомания и никога повече да не се съвземе.

— Сега пък защо плачете? — състрадателно попита ченгето. — Не мога да ви помогна, ако не ми кажете какво се е случило.

Джинджър нямаше да е дъщеря на Джейкъб Вайс, ако искрено и нетърпеливо не реагираше и на най-малката проява на любезност от страна на другите, и загрижеността на полицая най-после й оказа въздействие. Тя отвори очи и погледна месинговите копчета на униформата му. Видът им не предизвика вече познатото и омразно замъгляване на съзнанието й. Но това не означаваше нищо, защото и офталмоскопът, и черните ръкавици не й бяха въздействали по-късно, когато умишлено се втренчи в тях.

— Те убиха Пабло — каза Джинджър.

Докато изричаше тези думи, безпокойството за състоянието й се засили от прилива на чувство за вина. Шести януари завинаги щеше да остане черна дата в живота й. Пабло беше мъртъв. Защото се бе опитал да й помогне.

Денят беше много студен.

В понеделник сутринта на шести януари Доминик Корвези обиколи с взетия под наем шевролет квартала в Портланд, където бе живял, опитвайки се отново да улови настроението, в което беше, когато потегли от Орегон към Маунтинвю, Юта, преди повече от осемнайсет месеца. Проливният дъжд бе спрял на зазоряване. Небето над хоризонта още беше облачно и сиво, а зад облаците прозираше слънчевата светлина. Доминик мина покрай университета и спря няколко пъти, за да провери дали познатите гледки няма да събудят чувства от миналото. Той паркира пред апартамента, в който бе живял и се вторачи в прозорците, опитвайки се да си припомни що за човек беше тогава.