Дийн Кунц - Непознати

Отец Висажик забърза по коридора, намери ключа за осветлението и запали лампата.

Вдясно се отвори друга врата и от стаята изскочи отец Майкъл Джерано, другият помощник на Стефан.

— Какво е това?

— Не знам — отговори отец Висажик.

Следващите три тътена бяха два пъти по-силни от предишните и къщата се разтресе, досущ ударена с гигантски чукове. Но въпреки силата си звукът беше приглушен, сякаш чуковете бяха увити в плат. Лампата примига. Паузата между поредиците вече беше една секунда и ехото не заглъхваше. И с всеки тътен светлината отново потрепваше, а подът се тресеше.

Стефан и отец Джерано едновременно установиха източника на шума — стаята на Брендън Кронин — и хукнаха към вратата.

Беше невероятно, но Брендън спеше дълбоко. Въпреки оглушителните експлозии, които напомниха на отец Висажик за минохвъргачките във Виетнам, Брендън необезпокояван сънуваше. На устните му дори трептеше усмивка.

Прозорците тракаха. Четката за коса и монетите върху нощното шкафче издрънчаха, а молитвеникът се плъзна първо наляво, после надясно. Разпятието на стената се разтресе.

Отец Джерано извика нещо, но Стефан не разбра думите му, защото между детонациите вече нямаше пауза. Отец Висажик сякаш чуваше пулсирането на огромна и неизмеримо мощна машина. Но звукът се разнасяше от всички страни, все едно механизмът беше скрит в стените на къщата и извършваше някаква загадъчна и необяснима задача.

Молитвеникът падна от нощното шкафче, а монетите се разпиляха на пода. Отец Джерано отстъпи назад. Очите му бяха широко отворени. Имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да побегне.

Но Стефан се приближи до леглото, наведе се над спящия свещеник и извика името му, после сграбчи Брендън за раменете и го разтърси.

Младият проповедник примига и отвори очи.

Думкането изведнъж спря.

Отец Висажик подскочи така, както когато първият тътен прекъсна съня му, пусна Брендън и огледа стаята.

— Бях толкова близо — сънено каза Брендън. — Защо ме събуди? Бях толкова близо.

Стефан отметна завивките, сграбчи ръцете му и ги погледна. На дланите пламтяха яркочервени кръгове. Отец Висажик се вторачи в белезите, защото ги виждаше за пръв път.

„Какво е това, за Бога?“ — запита се той.

Дишайки учестено, отец Джерано също се приближи до леглото, видя кръговете и попита:

— Откъде се появиха?

— Какво е това? Откъде се появиха? — обърна се Стефан към Брендън.

— Зоват ме — тихо и приятно развълнуван отговори младият свещеник. — Викат ме да се върна.

— Какво те зове?

Брендън примига, надигна се и се облегна на таблата на леглото. Погледът му беше разфокусиран, но после се проясни и той погледна отец Висажик.

— Какво се случи? И ти ли го чу?

— Да. Тътенът разтърси цялата къща. Какво беше това, Брендън?

— Зов. Викаха ме и аз последвах зова.

— Но какво те викаше?

— Не знам. Нещо. Викаше ме да отида пак там…

— Къде?

Брендън се намръщи.

— Към светлината. Златистата светлина от съня, за който ти разказах.

— Какво става? — попита отец Джерано. Гласът му трепереше, защото не бе запознат с чудесата като пастора и помощника му. — Ще ми обясни ли някой?

Другите двама свещеници не му обърнаха внимание.

— Какво представлява златистата светлина? — попита Стефан. — Възможно ли е Господ да те вика да възвърнеш вярата си в Него?

— Не. Нещо друго ме вика. Следващия път може би ще го видя по-добре.

Отец Висажик седна на ръба на леглото.

— Мислиш ли, че отново ще се случи? Смяташ ли, че онова нещо ще продължи да те вика?

— О, да — отговори Брендън.

Беше четвъртък, девети януари.

В петък следобед Джорджа Монатела работеше в казиното, когато научи, че бившият й съпруг Алън Рукоф се е самоубил.

Новината й бе съобщена по телефона от Пепър Карафийлд, проститутката, с която Алън живееше. Когато чу, че той е мъртъв, Джорджа остана потресена. Догади й се, но не почувства тъга. С егоистичното си и жестоко държане Алън не й бе дал причина да скърби за него. Джорджа можеше само да го съжалява.

— Той се застреля в два часа сутринта — поясни Пепър. — Полицията е тук. Трябва да дойдете.

— Полицаите искат да говорят с мен? Но защо? — учуди се Джорджа.

— Не, не. Трябва да дойдете, за да вземете нещата му. Искам да се отърва от вещите му, колкото е възможно по-скоро.

— Но аз не ги искам.

— Да, но трябва да свършите тази работа.

— Госпожице Карафийлд, разводът ми беше много мъчителен и не желая…