Дийн Кунц: Фалшива памет

Зад сградата, на около двайсетина метра под Дъсти, имаше вътрешни дворове с плочи, които представляваха по-голямата опасност от океана и задаващата се буря.

Дъсти се изкатери по стълбата и погледна към предната част на къщата.

Скийт седеше до комина, с гръб към Дъсти, и гледаше трите гарги, които кръжаха пред него. Той бе протегнал ръце, сякаш подканяше птиците да кацнат на главата и раменете му.

Дъсти се придвижи на север, докато стигна до мястото, където по-ниското ниво на покрива се снишаваше под стрехите. Той приклекна и скочи, като за миг загуби равновесие, сетне политна напред, но се подпря и не успя да падне по лице.

Дъсти застана неподвижно, съзерцавайки оранжево-кафявите керемиди, обсипани с изсъхнали лишеи. Ако завалеше, лишеите скоро щяха да станат хлъзгави и опасни. Той трябваше да стигне до Скийт и да го накара да слезе, преди бурята да се е разразила.

Дъсти започна да си проправя път към следващото ниво на покрива.

Когато най-после Дъсти стигна до последната декоративна камбанария, Скийт нито се изненада, нито се разтревожи, като го видя.

— Добро утро, Дъсти.

— Здрасти, хлапе.

Дъсти беше на двайсет и девет, само пет години по-голям от Скийт, но въпреки това се държеше с него като с дете.

— Имаш ли нещо против да седна? — попита Дъсти.

— С удоволствие бих приел компанията ти — усмихна се Скийт.

Дъсти се настани до него.

Далеч на изток се извисяваше планината Санта Ана. Облаците се бяха увили около върховете й, досущ мръсни тюрбани.

Нед Мадъруел бе разпънал голямо платнище на алеята за коли отдолу, но не се виждаше наоколо.

Служителят на охраната ги погледна намръщено. Той бе дал на Дъсти десет минути, за да свали Скийт от покрива.

— Съжалявам за това — каза Скийт. Гласът му беше неестествено спокоен.

— За кое?

— Че ще скоча в работно време.

— Е, можеше да го направиш и по време на почивката.

— Да, но искам да скоча, когато съм щастлив, а не нещастен. А аз съм най-щастлив, когато съм на работа.

— Старая се да създавам приятна работна атмосфера.

Скийт тихо се засмя и избърса носа си с опакото на ръката си.

По-рано той беше жилав и силен, но сега беше твърде слаб, дори кльощав, и блед, макар че работеше на открито. С евтините си черни гуменки с бели подметки, червени чорапи, бял панталон и окъсан светложълт пуловер с оръфани маншети, които висяха около тънките му, кокалести китки, Скийт приличаше на изгубило се дете, бродещо без храна и вода из пустинята. Той отново избърса носа си и рече:

— Сигурно настивам.

— Или хремата е само страничен ефект.

Обикновено очите на Скийт бяха меднокафяви и блестяха, но сега бяха толкова воднисти, че изглеждаха почти безцветни.

— Мислиш, че съм те разочаровал, нали?

— Не.

— Напротив. Точно така мислиш. И в това няма нищо лошо. Не ти се сърдя.

— Ти не можеш да ме разочароваш — увери го Дъсти.

— Да, но го направих. И двамата знаехме, че ще го сторя.

— Можеш да разочароваш само себе си.

— Спокойно, братко — усмихна се Скийт и окуражително го потупа по коляното. — Не те обвинявам, че си очаквал твърде много от мен. И себе си не обвинявам, че съм несретник. Надживял съм всичко това.

Мадъруел излезе от къщата. Носеше дюшек от двойно легло.

Собствениците бяха оставили ключовете на Дъсти, защото някои от стените вътре също трябваше да бъдат боядисани. Тази част от работата беше свършена.

Нед хвърли дюшека върху брезента, сетне погледна нагоре към Дъсти и Скийт.

Дори от разстояние дванайсет метра Дъсти видя, че служителят на охраната не одобрява влизането на Мадъруел в къщата.

— Какво взе? — попита Дъсти.

Скийт сви рамене и се втренчи в кръжащите гарги. Наблюдаваше ги с такава идиотска усмивка и благоговение, че човек би го помислил за фанатизиран природолюбител.

— Трябва да помниш какво си взел — настоя Дъсти.

— Коктейл. Хапчета и прахчета.

— Успокоителни или възбуждащи?

— Вероятно и двете. Но не се чувствам зле. — Скийт отмести поглед от птиците и сложи дясната си ръка на рамото на Дъсти. — Вече не се чувствам като отрепка. Постигнах душевно равновесие.

— И все пак искам да знам какво си взел.

— Защо? Рецептата може да е най-вкусната от всички, но ти никога няма да я опиташ — усмихна се Скийт и приятелски го ощипа по бузата. — Ти не си като мен.

Нед Мадъруел изнесе от къщата още един дюшек и го сложи до първия.

— Това е глупаво — рече Скийт, — защото ще скоча встрани.