Дийн Кунц: Фалшива памет

Парата се кондензира върху лицето й и заседна като буца в гърлото й, като я задуши. Шумът на течащата вода започна да звучи като хор от зловещо хилещи се гласове.

Марти затвори крана. Дишането й беше обезпокоително учестено и неравномерно и се характеризираше с непогрешимата нотка на отчаяние. Всяко поемане на дъх я зареждаше с ужас, досущ кислород, подхранващ огън.

Тя можеше да избяга от банята, но силите я бяха напуснали. Коленете й се огънаха и Марти се притесни, че ще падне и ще удари главата си, затова не посмя да се пусне от мивката.

Сетне се опита да се вразуми, надявайки се да възвърне контрола си с помощта на логиката. Стъклото не беше присъствие, а само неодушевен предмет.

Нищо в отражението й не представляваше заплаха за нея. Това не беше прозорец, през който можеше да наднича някой ухилен, ненормален тип с безумни очи. Огледалото можеше да покаже само образа на банята и на Марти.

Логиката не помагаше. В някаква тъмна територия на съзнанието й, където не бе попадала дотогава, Марти откри мрачното суеверие.

Стори й се, че съществото в огледалото придобива плътност и сила заради усилията й да възвърне самоконтрола си и да се измъкне от това ужасно създание. Тя затвори очи, за да не съзре дори с периферното си зрение онова враждебно настроено видение. „ Не мисли за него — повтаряше си Марти, — и злият дух ще изчезне .“

Валит мина покрай нея и тя едва не изпищя от ужас при допира му.

Марти отвори очи и видя, че кучето я гледа умолително и същевременно загрижено.

Тя протегна ръка и докосна лабрадора.

Контактът с кучето я върна в реалността и отне поне част от парализиращото я безпокойство. Ужасът й намаля и се превърна в страх.

Валит беше плахо създание и щом нищо в банята не го беше уплашило, тогава там не съществуваше опасност. Лабрадорът близна ръката на Марти.

Черпейки смелост от Валит, тя най-после вдигна глава. Бавно, треперейки и обзета от предчувствия.

Огледалото не показа чудовище или призрак, а само бледото й лице.

Марти погледна отражението на сините си очи и сърцето й отново започна да бие като обезумяло от усещането, че се е отчуждила от себе си. Разтрепераната жена, която се беше уплашила от сянката си и бе изпаднала в паника пред перспективата да се погледне в огледалото… не беше Марти Роудс. Истинската Марти Роудс винаги съумяваше да се овладее и беше изпълнена с ентусиазъм и увереност.

— Какво става с мен?

Телефонът иззвъня. Марти отиде в кухнята, вдигна слушалката и след малко каза:

— Имате грешка.

Валит я погледна озадачено.

Марти се върна пред огледалото в банята и отново не хареса онова, което видя, но сега знаеше какво да направи.

Дъсти тръгна под шумолящите палми и заобиколи жилищната сграда. Там видя Фостър Нютън, Чешита, третия член на бояджийския екип.

На колана на Фостър бе закачен уокмен, а в ушите му имаше слушалки.

Той не слушаше политически предавания, нито дискусии за проблемите на съвременния живот, а само програми за НЛО, отвличания от извънземни, съобщения по телефона от мъртви, триизмерни същества и за Снежния човек.

— Здрасти, Чешит.

— Здрасти.

Фостър грижливо изстъргваше боята от рамката на един прозорец. Загрубелите му пръсти бяха побелели от прахоляка.

— Разбра ли за Скийт? — попита Дъсти.

— Да. На покрива е — отговори Чешита и кимна.

— Преструва се, че ще скочи.

— Вероятно ще го стори.

— Наистина ли мислиш така? — изненада се Дъсти.

Нютън обикновено беше мълчалив и Дъсти очакваше, че в отговор само ще свие рамене. Но този път Чешита рече:

— Скийт не вярва в нищо.

— Той не е лошо хлапе.

— Проблемът е там, че не го бива за нищо.

Овалното лице на Фостър, дебелата му брадичка, пълните устни, червеният като череша нос и розовите страни би трябвало да му придадат вид на човек на удоволствията и развратник, ако не бяха ясните сини очи, които, уголемени от очилата с голям диоптър, бяха изпълнени с тъга.

— Празноглав е — добави той.

— Ще намери себе си.

— Престанал е да се търси.

— Голям песимист си.

— Не, реалист.

Разтревожен от мрачното предсказание, Дъсти забърза към алуминиевата стълба.

Къщата се намираше на хълм. На три-четири километра на запад се простираше Тихия океан. Както обикновено, водата беше синя, а бурните вълни блестяха във всички оттенъци на синьото, примесено с черно — отражение на заплашителното, мрачно небе. На хоризонта океанът и небето се сливаха и извиваха в огромна, тъна дъга.