Дийн Кунц: Фалшива памет

Сетне погледът й се плъзна по удължената й сянка на тротоара и неизвестно защо, безпокойството й прерасна в тревога.

Марти направи две крачки назад и сянката й, разбира се стори същото. Едва когато отстъпи за трети път, тя осъзна, че я плаши не друго, а силуетът й.

Но това беше нелепо. По-абсурдно и от съня й. Но въпреки всичко в сянката й имаше нещо уродливо и заплашително.

Сърцето й започна да бие като обезумяло.

На светлината на утринното слънце сенките на къщите и дърветата също изглеждаха деформирани, но Марти изпита страх само от собствения си силует.

Тя осъзна абсурдността на опасенията си, но това не намали безпокойството й. Обзе я ужас, граничещ с паника.

Сянката сякаш пулсираше в синхрон с ударите на сърцето й. Марти се втренчи в тъмния си силует и потрепери от страх.

После затвори очи и се опита да се овладее. Тя пое дълбоко въздух няколко пъти и се съвзе.

Когато отново се осмели да погледне сянката си, Марти не видя нищо необикновено и въздъхна с облекчение.

Сърцето й продължаваше да бие учестено, но вече не от необясним ужас, а от притеснение за причината за тази странна случка. Такова нещо й се случваше за пръв път в живота.

Наклонил глава на една страна, Валит я гледаше с любопитство.

Марти бе изпуснала каишката му.

Ръцете й бяха изпотени. Тя избърса длани в сините си джинси.

Марти видя, че кучето е приключило с тоалетната си, извади синьо найлоново пликче и прибра изпражненията.

— Ако някога се усъмниш в любовта ми, спомни си, че правя това всеки ден — каза тя.

Лабрадорът изглеждаше благодарен. Или поне само изпитваше облекчение.

Извършването на тази позната и прозаична задача възстанови психичното й равновесие. Найлоновото пликче и топлото му съдържание я върнаха в реалността. Странният инцидент остана обезпокоителен и интригуващ, но вече не я плашеше.

Скийт седеше на покрива. Силуетът му се открояваше на фона на мрачното небе. Той имаше халюцинации и искаше да се самоубие. На около метър от главата му кръжаха три тлъсти гарги, които сякаш предвкусваха мършата.

Нед Мадъруел стоеше на алеята за коли. Свитите му в юмруци ръце бяха на кръста. Позата издаваше гнева му. Той явно беше в настроение да чупи глави.

Дъсти паркира микробуса си до бордюра, зад патрулната кола на частната охранителна фирма, обслужваща този луксозен квартал. До колата стоеше висок мъж с униформа, който се опитваше да изглежда делови и авторитетен.

Триетажната сграда, на чийто покрив Скийт Колфийлд обмисляше самоубийството си, беше грозно творение на стойност четири милиона долара. Архитектът, който имаше или лошо образование, или страхотно чувство за хумор, бе съчетал няколко средиземноморски стила — съвременен испански, класически тоскански, гръцки от епохата на Възраждането и ранен тако бел. Множеството стръмни покриви се спускаха на три различни нива, преминаваха един в друг и бяха отрупани с комини, замаскирани като камбанарии с куполи. Скийт седеше на най-високото ниво, до най-грозната камбанария.

— Мога ли да ви помогна по някакъв начин? — попита служителят на охраната, който явно не беше сигурен каква е ролята му във възникналата ситуация и искаше да направи нещо.

— Аз съм бояджия на свободна практика — отговори Дъсти.

— Нима? — иронично попита охранителят, който или изпитваше подозрение към Дъсти, или имаше навика да присвива очи.

Дъсти беше с бял памучен панталон, бял пуловер, бяло джинсово яке и бяла шапка със сини букви „БОЯДЖИЙСКА ФИРМА РОУДС“ — облекло, което би трябвало да придаде достоверност на думите му. Той изпита желание да попита надменния охранител дали кварталът е обсаден от крадци, преоблечени като бояджии.

— Казвам се Дъсти Роудс. Онзи човек там горе е член на екипа ми.

— Екип? Така ли го наричате?

Служителят на охраната вероятно беше сприхав о природа, а може би не беше в настроение да разговаря.

— Да. По-рано се наричахме ударна сила, но това звучеше агресивно и плашеше собствениците, затова се кръстихме екип като всички останали.

— Хм — изсумтя охранителят и отново присви очи.

— Не се тревожете. Ще свалим Скийт от покрива — увери го Дъсти.

— Кого?

— Онзи, който иска да скочи — отговори Дъсти и тръгна към Мадъруел.

— Да повикам ли пожарната?

— Не. Той няма да се самозапали, преди да скочи.

— Кварталът е хубав.

— Съвършен е, по дяволите.

— Самоубийството ще разстрои жителите.

— Ще сложим в найлонов чувал трупа, ще измием кръвта и никой няма да разбере какво е станало.