Дийн Кунц - Фалшива памет

Сякаш привлечена от тракането, в стаята влезе медицинската сестра от нощната смяна Джасмин Ернандес, дребна, хубава, на трийсет и една-две години и със загадъчни, но ясни, черни очи. Бялата й униформа беше безупречно чиста, макар че червените маратонки със зелени връзки загатваха за закачлив нрав.

— Колко си дребна — каза й Скийт и намигна на Дъсти. — Ако искам да се самоубия, не виждам как ще ми попречиш, Джасмин.

Тя взе подноса с вечерята от леглото му, сложи го на нощното шкафче и рече:

— Виж какво, мое малко колибри, ако единственият начин да те предпазя да не се нараниш, е като счупя всяка кост в тялото ти и после те гипсирам, ще се справя.

— Мамка му — възкликна Скийт. — Къде си учила за медицинска сестра? В Трансилвания ли?

— В още по-опасно училище. При монахините. И те предупреждавам, никакви цинизми, когато съм на смяна.

— Съжалявам — искрено разочарован отговори Скийт, защото беше в настроение да се шегува. — А какво ще стане, когато ми се пишка?

— Не притежаваш нищо, което да не съм виждала. Макар да съм сигурна, че съм виждала по-големи.

— Отсега нататък ще бъде разумно да казвам само „Да, госпожо“ — усмихна се Скийт.

Той вече не беше свързан с електрокардиографа, затова Джасмин хвана кокалестата му китка, за да измери пулса му и сложи термометър в устата му.

Дъсти отново бе обзет от безпокойство, макар да не знаеше причината. Същото подозрение, което по-рано го бе накарало да наблюдава отражението на Скийт в тъмното стъкло на прозореца. Тук нещо не беше наред , но не непременно със Скийт. Подозрението му се съсредоточи върху клиниката.

— Колибритата са симпатични — каза Скийт.

— Дръж термометъра под езика си — предупреди го Джасмин Ернандес.

— Мислиш ли, че съм симпатичен?

— Ти си хубаво момче. Здраво, бодро и с ясни очи.

— Колибритата са очарователни. Те са волни души.

— Да, точно така. Колибрито е симпатична, очарователна, волна, незначителна, малка птичка.

Ако нещо не беше наред в този момент, в това място и с тези хора, Дъсти не беше в състояние да определи проблема. Шерлок Хоумс или мис Джейн Марпъл също биха се затруднили да намерят основателна причина за подозрението, което изнервяше Дъсти. Нервността му вероятно се дължеше на умората и на притесненията му за Скийт. Докато не си починеше, Дъсти не можеше да вярва в интуицията си.

— Да, няма да сбъркаш, ако казваш само „Да, госпожо“ — каза той на Скийт, приближи се до леглото му и добави: — Трябва да тръгвам, хлапе. Обещах на Марти да я заведа на вечеря, а закъснявам.

— Трябва да спазваш обещанията си към Марти. Тя не е като другите.

— Нали се ожених за нея?

— Надявам се, че Марти не ме мрази.

— Не ставай глупав.

В очите на Скийт блеснаха сълзи.

— Аз я обичам, Дъсти. Марти винаги е била добра с мен.

— И тя те обича, хлапе.

— Клубът на привържениците ми е малоброен. Но клубът на хората, които обичат Марти, е многочислен.

Дъсти не можа да измисли убедителен отговор, защото наблюдението на Скийт беше вярно.

Но Скийт не говореше от самосъжаление.

— Това е товар, който не бих могъл да нося на плещите си. Хората те обичат и очакват много от теб и тогава имаш отговорности. Колкото повече те обичат, толкова си по-задължен да си отговорен.

— Любовта е трудно нещо, нали?

Скийт кимна.

— Да, така е. Хайде, отивай да заведеш Марти на вечеря и да й кажеш колко е красива.

— Ще се видим утре — обеща Дъсти и сложи каишката на Валит.

— Ще ме намериш тук. Ще бъда в гипс от главата до петите.

Дъсти и Валит излязоха, а Джасмин каза:

— Трябва да измеря кръвното ти налягане, мое малко колибри.

— Да, госпожо — отговори Скийт.

Дъсти отново изпита чувството, че нещо не е наред. Не трябваше да му обръща внимание. Сигурно се дължеше на умората. Щеше да премине, когато видеше Марти и изпиеше чаша вино.

В залата за отдих на партера десетина пациенти играеха на карти. Разговорът и непринуденият им смях, шумоленето на картите и тихите звуци на музиката на Глен Милър по радиото допринесяха за уютната атмосфера и човек би помислил, че това е събиране на приятели в крайградски клуб или частен дом, а не група физически съсипани и психически отчаяни наркомани.

До вратата стоеше пазач, чиято задача беше незабавно да телефонира на полицията, ако някой твърдоглав пациент се опиташе да избяга.

Мъжът беше петдесетинагодишен и със сиво-кафяв панталон, светлосиня риза, червена вратовръзка и морскосиньо сако. На значката на ревера му пишеше УОЛИ КЛАРК. Той четеше любовен роман. Уоли беше възпълничък, с трапчинки, безукорно чист, миришеше на одеколон с аромат на подправки и имаше добродушните сини очи на искрен пастор и мила усмивка. Той беше идеалният избор на всеки холивудски режисьор за ролята на любимия чичо, настойник, учител, обичан баща или ангел пазител на главния герой.