Дийн Кунц - Фалшива памет

— Лексус — каза Чешита.

— Колко е лесно да представяш невежи и повърхности доводи, когато не си посещавала курс по логика в колежа — избухна Клодет. — Щом гори къщи и застрелва хора, значи Ариман е маниак и психопат и Дерек има право да го разобличава, с каквито средства разполага. Всъщност, ако онова, което казваш, е истина, дори е смело да го разобличава.

— Винаги съм долавял виждания на психопат в книгите му — каза Ламптън. — И съм подозирал, че е рисковано да му се противопоставям. Но когато държи на нещо, човек поема рискове.

— О, да — рече Марти. — Хайде да се обадим на Пентагона и да ги накараме да ти дадат медал. За храброст в областта на академичните битки и смелост на компютърната клавиатура заради безстрашното използване на фалшиви имена и невалидни електронни адреси.

— Не сте добре дошли в къщата ми — каза Клодет.

— Лексусът завива в алеята за коли — обади се Чешита.

— Е, какво значение има, дори сто шибани лексуса да са спрели на алеята за коли? — попита Клодет, без да откъсва очи от Марти. — Всеки идиот в този снобски квартал има лексус или мерцедес.

— Спря — рече Чешита.

Марти и Дъсти се приближиха до него.

Вратата от страната на шофьора на лексуса се отвори и от колата слезе висок, красив, чернокос мъж. Ерик Джагър.

— О, Господи — възкликна Марти.

Ариман бе успял да се добере до Марти чрез Сюзан. Дъсти стигна до този извод, макар да не бе завършил курсове по логическо мислене в колеж.

Ерик протегна ръка, за да вземе нещо, което бе оставил на предната седалка.

Чрез Сюзан, Ариман се бе добрал до Ерик, беше го програмирал да остави Сюзан, за да бъда сама и по-уязвима и достъпна винаги, когато психиатърът беше в настроение да я притежава. А сега Ариман искаше от Ерик нещо друго — много по-сериозно, отколкото да се изнесе от дома на съпругата си.

— Трион — каза Чешита.

— За аутопсии — добави Дъсти.

— И скалпели за операции на черепи — рече Марти.

— И картечен пистолет — каза Чешита.

Ерик тръгна към къщата.

Кевларените жилетки бяха в пикапа в гаража, затова Скийт и Чешита бяха незащитени като всички останали, пък и този път стрелецът явно щеше да се цели в главите.

— Пистолет? — изуми се Ламптън. — Тук?

— Не, разбира се. Не ставайте смешни — рече Клодет, сякаш отново започваше да спори. — Нямаме пистолет.

— Жалко, че нямаше никаква смъртоносна идея — иронично подхвърли Марти.

Дъсти сграбчи Ламптън за ръката.

— Покривът на задната веранда. Ще излезете от стаята на Младши или от спалнята ви.

— Но защо… — мигайки озадачено, попита Ламптън.

— Бързо! — прекъсна го Дъсти. — Вървете. Отидете на покрива на верандата, спуснете се на моравата, после тичайте към плажа и се скрийте в някоя съседска къща.

Младши хукна пръв към вратата. Очевидно всъщност не беше готов да се вглъби в нещо повече от идеята за смъртта.

Дъсти последва момчето, дръпна стола на колела от бюрото на Ламптън, забута го пред себе си и се втурна към площадката на стълбището. Останалите забързаха в противоположната посока.

Но Скийт остана и попита:

— Какво да направя?

— По дяволите, хлапе, бягай!

— Помогни ми с това — каза Марти.

И тя не бе побягнала, а стоеше до дълъг два метра бюфет, сложен от едната страна на площадката на стълбището. Марти замахна и събори вазата и сребърните свещници, които се разпръснаха и изтракаха на пода. Тя очевидно се бе досетила какво възнамерява да направи Дъсти със стола, но беше на мнение, че е необходимо оръжие с по-голям калибър.

Тримата преместиха бюфета в края на площадката на стълбището.

— А сега, накарай го да избяга — с дрезгав от ужас глас каза Дъсти.

Марти хвана Скийт за ръката. Той се опита да се възпротиви, но тя се оказа по-силна.

Автоматичен откос строши стъклото на външната врата на първия етаж. Куршумите рикошираха в стените на фоайето.

Дъсти се хвърли на пода зад шкафа и погледна надолу.

Съветникът по инвестициите нахлу през разбитата врата, остави на масичката триона за аутопсии, хвана картечния пистолет с две ръце и обсипа с куршуми стаите от трите му страни.

Пълнителят беше разширен и вероятно съдържаше трийсет и три патрона и Ерик изстреля всичките.

В колата му беше затъкнат резервен пълнител.

Не трябваше да му позволят да претърси първия етаж, защото когато отидеше в кухнята, той можеше да види хората, които бягаха към плажа.

— Боби Лембек! — извика Дъсти.