Дийн Кунц - Фалшива памет

Закари мигновено отвори вратата, претърколи се и докато падаше, протегна ръка към картечния си пистолет.

Марти изстреля два куршума към червенокосата му глава. Кевин се наведе на предната седалка и грабна оръжието си.

Марти се хвърли на пода, далеч от зрителното поле на Кевин, насочи колта към предната седалка и в бърза последователност изстреля четири куршума в тапицерията.

Кевин също можеше да стреля през седалката. А ако не беше улучен, можеше да се надигне и да я застреля. Марти беше уязвима и откъм отворената врата. Закари беше навън с картечния си пистолет. Я не трябваше да остава там, а да се движи .

Марти не смееше да губи време, докато отваря вратата зад себе си, затова излезе през вратата, която Закари бе отворил.

Той не я посрещна с канонада от куршуми. Макар и още жив, Закари беше ранен и се опитваше да се изправи на ръце и после да допълзи до картечните си пистолет, който бе изхвърчал от пръстите му и се намираше на около три метра от него.

Марти събра сили и го ритна в ребрата. Закари изохка от болка и се опита да я хване, но се строполи по лице на заснежената земя.

Сърцето й биеше толкова силно, че зрението й се замъгли. Гърлото й пресъхна от страх. Марти мина покрай Закари и взе картечния му пистолет, очаквайки да бъде надупчена от многобройни куршуми в гърба.

Дъсти беше заключен в багажника на беемвето, отчаяно викаше името й удряше по капака.

Изумена, че е още жива, Марти пусна колта, стисна с две ръце новото оръжие, обърна се, присви очи и се втренчи в снежната виелица, търсейки мишена, но Кевин не беше зад нея. Вратата от неговата страна беше затворена. Марти не го виждаше.

Може би беше мъртъв и лежеше на предната седалка.

А може би не.

Зимното небе беше помръкнало. Сипещият се сняг беше много по-светъл от него.

Снежинките блестяха на фаровете на колата. Снежните завеси пораждаха зрителна измама, сякаш в тях се криеха тъмни сенки.

Марти коленичи и се огледа, опитвайки се да забележи някакво движение, освен неумолимо падащия сняг.

Закари лежеше по лице и не мърдаше. Дали беше мъртъв? Или се преструваше? Не трябваше да го изпуска от поглед.

Дъсти продължаваше да вика името й и отчаяно да рита задната седалка.

— Тихо! — извика тя. — Добре съм. Справих се с единия. Може би и с другия. Мълчи, за да мога да чувам.

Дъсти веднага млъкна. Марти чу, че двигателят на колата бръмчи, макар и приглушено.

Тя избърса лицето си от снега, бавно се изправи и видя, че предната врата от другата страна е отворена. Ранен или не, Кевин се бе измъкнал от колата и се придвижваше нанякъде.

Доктор Ариман пристигна в „Зелени акри“ много преди нищо неподозиращата Дженифър и двамата идиоти детективи и си избра храна за вкъщи, за да утоли глада си, докато дойдеше време за вечерята, която по всяка вероятност щеше да отложи за по-късно, в зависимост от събитията.

Идиличният интериор на ресторанта беше безобразен и възмути Ариман. Той имаше чувството, че някой го удари по главата. Провинциални, карирани платове. Завеса от зебло на райета. Ужасни изображения на цветно стъкло на пшеничени класове, царевични кочани, зелен фасул, моркови и броколи на преградите между сепаретата. Когато видя, че сервитьорките са със сини джинсови гащеризони, ризи на червени и бели карета и миниатюрни сламени шапчици, Ариман едва не избяга.

Той застана пред касата и започна да чете менюто. Списъкът на ястията беше по-извратен от снимките на аутопсии, които бе виждал. Човек би предположил, че такъв скъп ресторант ще фалира за един месец, но дори в този ранен час заведението беше пълно. Клиентите се тъпчеха със супа без месо, омлети от белтъци и вегетариански хамбургери.

Отвратен, Ариман изпита желание да попита управителя защо не разпръснат храната на пода и не оставят посетителите да ядат от земята, като блеят и мучат на воля.

Психиатърът предпочиташе да умре от глад, отколкото да хапне нещо от това меню, затова насочи вниманието си към големите пакети с десертни блокчета, изложени на касата.

— Имаме и други — глуповато каза касиерката и извади пакети, увити с целофан. — Не се продават много. Ще спрем доставките. С шоколад и кокосови орехи са.

— Истински шоколад? — подозрително попита Ариман.

— Да, но ви уверявам, че няма масло, нито маргарин.

— Ще ги взема всичките.

— Но те са девет.

— Да, и деветте — каза той и извади пари от портфейла си. — И шише ябълков сок, ако това е най-доброто, което имате.