Дийн Кунц - Фалшива памет

Кевин протегна ръце назад и се хвана за облегалката.

— Слязохте от самолета само с ръчен багаж — отбеляза Кевин.

— Млъкни. Мисля.

Марти не искаше да убива никого, дори отрепки като тези двамата, но само ако можеше да избегне това. Но как? Как да ги изкара от колата, без да им дава възможност да опитат нещо?

— Носехте само ръчен багаж. Откъде се появи пистолетът? — настоя Кевин.

Марти трябваше да наблюдава и двамата, и да следи всяко тяхно движение и да чака миг на колебание и уязвимост.

— Откъде взе пистолета?

— Извадих го от задника на приятеля ти. А сега, млъкни !

Марти реши да се измъкне заднишком от колата, като накара Закари да излезе с нея, опирайки пистолета в ребрата му, като в същото време не изпуска от поглед Кевин.

Чистачките на беемвето не работеха и снегът започна да образува тънък слой върху предното стъкло. Главата на Марти се замая от сипещите се от небето снежинки.

„Не гледай навън.“

Тя срещна погледа на Закари.

Той видя нерешителността й.

Марти едва не обърна глава, осъзнавайки, че това е опасно, и заби дулото на колта още по-силно в ребрата му, принуждавайки го да отмести очи от нея.

— Пистолетът може да не е истински — рече Кевин, — а пластмасов.

— Истински е — информира го Закари.

Да излезе заднишком от колата, беше рисковано. Марти можеше да се спъне в прага на вратата или якето й да се закачи за дръжката. И да падне.

— Вие сте само двама проклети бояджии — презрително каза Кевин.

— Аз съм дизайнер на видеоигри.

— Какво?

— Съпругът ми е бояджия.

Марти продължи да разсъждава и стигна до извода, че докато слиза от колата заедно със Закари, за миг няма да вижда Кевин.

Най-умното беше да застреля и двамата, докато още има предимство. Боб Усмихнатия не й беше казал какво да прави, когато възникнеше конфликт между интелекта и простосмъртието.

— Мисля, че дамата не знае какво да прави — подхвърли Закари.

— Може би е в задънена улица — рече Кевин.

Действие. Щом смятаха, че тя не е способна да предприеме безмилостни действия, тогава те щяха да действат.

„Мисли. Мисли.“

Навън не помръдваше нищо, освен снегът, който продължаваше да се сипе така, сякаш настъпваше арктическа зима.

— Закари — каза Марти, — без да извръщаш поглед от мен, отвори вратата с лявата си ръка. Кевин, дръж ръцете си на облегалката.

Закари се опита да я отвори.

— Заключена е.

— Отключи я.

— Не мога. Отваря се автоматично. Кевин трябва да го направи.

— Къде е копчето, Кевин? — попита Марти.

— На таблото.

Ако му позволеше да натисне копчето за автоматично отваряне на вратите, ръката му щеше да бъде на сантиметри от картечния пистолет, който несъмнено беше на седалката до него.

— Дръж ръцете си на облегалката, Кевин.

— Какви видеоигри правиш? — попита Кевин, опитвайки се да отвлече вниманието й.

Марти пренебрегна въпроса му и попита:

— Имаш ли джобно ножче, Закари?

— Не.

— Жалко. Ако мръднеш, ще ти трябва нож за да извадиш двата куршума от корема си, защото няма да си жив, докато стигнеш до най-близката болница, за да го направи хирург.

Без да отмества колта от Закари, Марти леко се надигна, за да вижда ръцете на Кевин. Тя извърна глава, но продължи да наблюдава Закари с периферното си зрение.

— Кажеш ли нещо или помръднеш, ще умреш — каза Марти.

— Ако бях на твое място, ти вече щеше да си мъртва — отбеляза Закари.

— Да, но не е така, дрисльо. Ако си умен, ще седиш неподвижно и ще благодариш на Бога, че имаш шанс да се измъкнеш жив.

Сърцето й биеше толкова силно, че сякаш всеки момент щеше да изхвръкне от гърдите й. Но това беше хубаво. Повече кръв в мозъка. По-ясна мисъл.

Марти надникна към предната седалка.

Картечният пистолет на Кевин беше там, близо до ръката му. Голям пълнител. Трийсет патрона.

— И така, Кевин, използвай внимателно дясната си ръка и натисни копчето на автоматичната ключалка и после пак я сложи зад главата си.

— Не се нервирай и не ме убивай за нищо.

— Не съм нервна — каза тя и спокойствието в гласа й я изуми, защото отвътре трепереше.

— Ще направя каквото искаш — рече Кевин и махна ръката си от облегалката.

Марти хвърли бърз поглед към Закари, който държеше ръце високо над главата си, макар че никой не му беше казал да го прави.

Кевин натисна копчето на автоматичната ключалка.

Онова, което последва, изглежда, бе планирано от двамата мъже по телепатичен път.