Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

— Но доста обилна закуска. Ще ти кажа само, че ти вече знаеш отговора и винаги си го знаел. Не е необходимо да го откриеш, а да го разпознаеш и да го приемеш.

Поклатих глава.

— Понякога много ме обърквате.

— Да, — но винаги много се забавлявам с теб.

— Понякога сте дяволски загадъчен… — Страшният Честър продължаваше да седи на стъпалото на верандата и се взираше объркано в мен. — … като този проклет котарак.

— Ще го приема като комплимент.

— Нямах предвид това. По-добре да тръгвам. Като всеки път, преди да си тръгна, той напрегна всички усилия, за да стане от стола. Всеки път се плаша, че от този напън може да му се вдигне кръвното и да получи инфаркт.

Прегърнахме се, както винаги правим, преди да се разделим, сякаш никога повече няма да се видим.

Често се питам дали прераждането понякога не се обърква и лошата душа не се вселява в добро бебе. Предполагам, че мислите ми са богохулни, но пък с тази моя уста отдавна съм си отрязал пътя към рая.

Определено с това негово добро сърце Ози трябваше да бъде строен, здрав и с десет пръста. А моят живот щеше да е по-смислен, ако бях негов син, а не рожба на смахнати родители. Той попита:

— А сега какво?

— Не знам. Никога не знам предварително какво ще последва. То идва само.

Честър не се изпика върху обувките ми.

Минах през горичката и излязох през портата на задния двор.

Отново кафене „Синята луна“. Защо ли не се изненадвам.

Когато воалът на нощта се спуснеше над уличката, до известна степен й придаваше романтичен вид. Сега, на дневна светлина, нямаше и помен от красота. Тук нямаше боклуци и гнусни гадини, всичко беше просто сиво, мрачно, безлично и неприветливо.

Като че в архитектурата е принцип да се строят многоетажни сгради, жилищата да се разполагат над магазините и безистените. До голяма степен това се дължи на ограниченото пространство, ресурси и бюджети.

Дани Джесъп казва, че тази отличителна черта на архитектурата също е отражение на човешката природа — повечето хора поставят на преден план външния си вид пред състоянието на душата.

Макар и да не съм толкова циничен като Дани и макар и да не виждам аналогия между безистените и душите, признавам си, че в казаното от него има известна доза истина.

Ако нещо не виждах в момента на бледолимонената сутрешна светлина, то беше каквато и да е следа или насока към момчето или към неговия баща-психопат.

Полицията си беше свършила работата и си беше отишла. Микробусът си стоеше изоставен, както го бях заварил и преди.

Не бях дошъл тук с очакването, че ще намеря улика, подмината от властите. Нито се заблуждавах, че мога да се правя на Шерлок Холмс и да изоблича лошите с помощта на дедукцията.

Върнах се, защото тук ме доведе шестото ми чувство. Надявах се да го открия отново, сякаш беше макара. Ако намерех края на развилата се нишка, щях да тръгна по нея и тя да ме отведе до крайната ми цел.

Срещу задния вход за кухнята на кафенето се намираше прозорецът на втория етаж, от който се беше показала възрастната жена в синия халат. Завесите на прозореца бяха спуснати.

Хрумна ми да поговоря с нея, но тя вече беше разпитана от полицията. Те са много по-опитни от мен в събирането на ценни показания от свидетели.

Бавно тръгнах на север, към следващата пресечка. После завих на юг, покрай „Синята луна“.

Между кофите под ъгъл бяха паркирани камиони. Магазините получаваха стока много рано. Собствениците, дошли почти цял час по-рано от служителите си, бяха заети с оформянето на документите.

Смъртта идваше и си отиваше, но търговията беше вечна.

Почти никой не ме забеляза. Познавах ги бегло, а някои от тях изобщо не познавах.

Начинът, по който те показваха, че ме познават, ме караше да се чувствам неловко. Те виждаха в мен героя, спрял побъркания тип с пушката, който беше застрелял всички онези хора през август миналата година.

Пострадаха четирийсет и един човека. Някои от тях осакатяха за цял живот. Деветнайсет умряха.

Можех да предотвратя трагедията. Тогава щях да съм герой.

Шерифът Портър казва, че ако не съм бил аз, онзи е щял да погуби стотици. Но на мен оцелелите след трагедията, живите, не ми се струват достатъчно реални.

Само мъртвите ми се струват реални. Никой от тях не остана да витае. Всички се пренесоха в отвъдното вкупом, веднага.

Но аз продължавам да ги сънувам. Появяват ми се, все едно че са живи.

През нощите, в които ги сънувам, аз се будя, обзет от чувство за страшна загуба. Чувството е толкова мъчително, че предпочитам изобщо да не се будя повече. Но всеки път се събуждам и продължавам, защото така би поискала от мен дъщерята на Касиопея, една от деветнайсетте.