Дийн Кунц - Брат Од

— Проверихте ли абата?

— Синко, няма да му изляза на абата с врели-некипели как ми било миришело на изгоряло, и то в покоите му. Той има ум за трима. Освен това мъжът на двора е бил тежък, нали? Тежък, спомни си, че така ми каза.

— Фред Астер.

Юмрука потрепери и щипна бучката на месестия си нос.

— Ще ми се да не бях чувал от теб как ужким пеел „Чай за двама“. Не мога да се съсредоточавам върху сутрешната проповед, защото все чакам да затанцува степ.

— Кога е станало ясно, че брат Тимотей го няма?

— Забелязах, че не е на линия за изобразителни. Измъкнах се от църквата, за да видя какво става с него, след като не се появи и през Първи час. Влязох в стаята му. Той е просто няколко възглавници.

— Възглавници?

— Онова, което на светлината на фенерчето изглеждаше на брат Тимотей, сгушен под завивките, се оказа просто възглавници.

— Но защо му е да прави това? Няма проверка по леглата. Няма вечерен час.

— Може би не е бил Тим. Може би някой друг е стъкмил това чучело, за да спечели време, за да не разберем веднага, че Тим го няма.

— Време за какво?

— Не знам. Но ако снощи бях разбрал, че го няма, щях да се досетя, че на него си налетял в двора, и да събудя абата.

— Вярно, че е малко тежичък — добавих аз.

— Шкембенцето от „Кит-Кат“. Ако някой брат липсваше, когато проверявах леглата, ченгетата щяха да са тук часове преди снегът да затрупа всичко.

— А сега търсенето е затруднено. Той… мъртъв е, нали?

Юмрука погледна към камината без топливо.

— Ако искаш професионалното ми мнение, по-скоро да.

До гуша ми беше дошло от смъртта. Бях се скрил от нея в този сигурен пристан и, разбира се, бягайки от нея, връхлетях право в обятията й.

Можеш да се изплъзнеш от живота.

От смъртта — не.

Жертвеният агнец на зората се превърна в свиреп лъв, който разкъса с вик утрото и заби острите си зъби в прозорците във фоайето, които се разтресоха. Обикновената виелица се беше превърнала в люта стихия от сняг и мраз.

— Харесвах брат Тимотей — казах аз.

— Сладур беше — съгласи се Юмрука. — Как се червеше само.

Спомних си сиянието, което озаряваше брат Тимотей и което беше признак за вътрешната светлина у един монах.

— Някой е сложил възглавници под одеялата на Тим, за да не открием отсъствието му, преди снегът да е усложнил нещата. Убиецът е откупил време, за да довърши пъкления си замисъл.

— Кой е той?

— Обясних ви, сър, не съм медиум.

— Не казвам, че си медиум. Помислих, че си подразбрал нещо.

— И Шерлок Холмс не съм. По-добре да говоря с полицаите.

— Може би трябва да помислиш, преди да говориш с тях.

— Но само аз ще им разкажа какво се е случило.

— Ще им разправиш ли за бодасите?

Уайът Портър, началникът на полицията в Пико Мундо, ми беше като баща. Откакто навърших петнайсет, той знаеше за дарбата ми.

Мисълта да седна пред местния шериф и да му заобяснявам как виждам мъртъвци, а също и демони — бързи и грациозни като вълци — не ме изпълваше с възторг.

— Началникът Потър може да се обади на шерифа и да гарантира за мен.

— И колко време ще отнеме? — Юмрука ме погледна скептично.

— Може би немного, ако бързо успея да се свържа с Уайът.

— Нямам предвид колко време ще отнеме на началник Потър да се свърже с местните и да им каже, че си чист. Имам предвид колко време ще е нужно на местните да го повярват.

Юмрука нацели болното ми място. Дори Уайът Портър, интелигентен човек, който добре познаваше баба ми и горе-долу — мен, не ми повярва първия път, когато отидох при него с информация във връзка с разследването на едно убийство, което беше стигнало до задънена улица.

— Синко, никой освен теб не вижда бодаси. Ако има опасност дечицата или всички ние да бъдем изтрепани от някого, от нещо, ти знаеш какво-как-кога; ти имаш най-големите шансове да я предотвратиш.

Подът беше застлан с персийски килим. В изтъкания от вълна свят под краката ми се гърчеше един змей, който ме пронизваше с яростен поглед.

— Не мога да поема такава отговорност.

— Господ изглежда мисли другояче.

— Деветнайсет загинали — напомних му аз.

— При положение, че е можело да бъдат двеста. Чуй ме, синко, не всички представители на закона са като Уайът Портър.

— Знам.

— В днешно време законите се правят заради самите закони. Никой не помни, че всеки закон е тръгнал отнякъде, че някога той не просто е бил забрана, а е давал смисъл на определен начин на живот. Сега законите не мислят за хората — политиците ги правят или преправят и сигурно не е изненадващо, че на някои вече не им пука за закона, дори на тези, които отговарят за изпълнението му — те не разбират истинския му смисъл. Излей си душата пред някой от ония полицаи — и те ще се изправят срещу теб. Няма да повярват в дарбата ти. Даже ще сметнат, че ти си олицетворение на онова, срещу което се борят, и че такива като тебе са утайката на света. Колкото по-малко като тебе — толкова по-добре. Ще решат, че си някаква откачалка. Въобще няма да ти се доверят. Ами я си представи, че те поставят под наблюдение или дори те окошарят по подозрение в убийство, ако открият труп. Какво ще правим тогава?