Дийн Кунц - Брат Од

Е, поне повечето са такива, някои са по-затворени. Има и неколцина, които са предоволни от безкористната си саможертва в името на Бога, което ми вдъхва известни съмнения в тяхната безкористност.

Един монах, брат Матей, може така да ви надуе главата с енциклопедичните си знания върху оперетите на Гилбърт и Съливан, че накрая ще ви писне.

Монасите не са задължително святи просто защото са монаси. На първо място те са хора.

Когато абатът свърши с разясненията, много братя се отправиха към полицаите под навеса, нетърпеливи да помогнат с каквото могат.

Забелязах, че един от послушниците крачи из двора из сипещия се сняг. Макар че лицето му беше скрито от качулката, забелязах че ме наблюдава.

Това беше брат Леополд, който беше облякъл одеждите на послушник през октомври, преди повече от два месеца. Той имаше открито лице, обсипано с лунички, и подкупваща усмивка.

От петимата послушници в абатството изпитвам недоверие единствено към него. Причината за тази неприязън ми убягва. Интуиция, нищо повече.

Брат Юмрука дойде при мен, спря се, отръска се като мокро куче и изчисти робата си от полепналите снежинки.

— Брат Тимотей го няма — прошепна тихо той и отметна качулката си.

Брат Тимотей, господарят на механичните системи, които поддържаха манастира и училището годни за живеене, не беше човек, който ще закъснее за утреня, и определено не беше такъв човек, който ще се запилее нанякъде да търси земни удоволствия в нарушение на клетвите си. Най-голямата му слабост бяха блокчетата „Кит-Кат“.

— Значи в него за малко не се препънах до библиотеката. Трябва да говоря с полицаите.

— Не още. Ела да се поразходим до някое местенце, където няма да ни подслушват.

Погледнах към двора. Брат Леополд беше изчезнал.

Със здравия си младежки вид и типичната за Средния Запад прямота Леополд в никакъв случай не изглеждаше пресметлив или лукав, потаен или неискрен.

Все пак той имаше дразнещия навик да изниква и да изчезва, където най-малко го очакваш с внезапност, която напомняше за материализацията и дематериализацията на призрак. Тук е, после го няма. Няма го, после е тук.

С Юмрука напуснахме голямата галерия. Каменният коридор ни отведе до малкия двор, където бутнахме врата и влязохме в централното фоайе на крилото за гости.

Отидохме до камината в северния ъгъл на помещението, макар че в нея не гореше огън, и седнахме един срещу друг.

— След като говорехме — започна Юмрука, — направих проверка по леглата. Нямам такива пълномощия. Чувствах се доста кофти, но нямах друг избор.

— Действали сте на своя глава.

— Точно така. Дори във времената, когато бях тъпа маса мускули и душата ми беше изгубена за Бога, действах на своя глава. Праща ме босът при някакво пичлеме да му строша краката, но след първия крак на пичлемето му увира акълът и не чупя втория. Такива ми ти работи.

— Сър, от чисто любопитство… Когато помолихте братята от манастира да ви приемат като послушник, колко продължи първата ви изповед?

— Според отец Райнхарт два часа и десет минути, но на мен те ми се сториха като месец и половина.

— Определено ви разбирам.

— Както и да е, някои от братята оставят вратите си открехнати, други — не, но няма заключени стаи. На бърза ръка осветявах леглата с фенерче, за да видя не липсва ли някой. Всички бяха налице.

— Имаше ли будни?

— Брат Йеремия страда от безсъние. Брат Йоан Антоний имаше киселини от снощната вечеря.

— Чили реленьос.

— Казах им, че ми е замирисало на изгоряло и проверявам за всеки случай.

— Излъгали сте, сър — казах просто за да го докача.

— Не е лъжа, заради която да ме хвърлят в един кюп с Ал Капоне, но е крачка надолу към падението.

Ръката му — абсолютно брутална на вид — толкова нежно изписа кръст, че се сетих за химна „Удивителна благодат“.

Братята стават в пет часа. Мият се, обличат се и в пет и четирийсет са строени в двора на голямата галерия, за да влязат заедно в църквата за утринната молитва. Това означава, че в два часа през нощта те нито четат, нито играят на Гейм Бой, а са по леглата.

— Наминахте ли в спалните на послушниците?

— Не. Нали каза, че падналият брат е бил в черно расо и едва не си се спънал в него.

В някои ордени послушниците носят одежди подобни или еднакви с тези на братята, които са положели обет за монашество, но в „Свети Вартоломей“ униформата на послушниците е сива, не черна.

Юмрука отново взе думата:

— Реших, че простряният в безсъзнание брат може би се е свестил, станал е и си е легнал — или че си се натъкнал на абата.