Дийн Кунц - Брат Од

Приорът отговаря за дисциплината в един манастир.

В „Свети Вартоломей“ тази функция се осъществява от отец Райнхарт, възрастен монах с тънки устни и тесен нос, два пъти по-малък от носа, с който брат Юмрука може да се похвали. Очите, веждите и косата му са пепеляви като мощите на Свети Вартоломей.

Когато върви, отец Райнхарт сякаш се носи като безплътен дух по земята, освен това винаги е необичайно тих. Макар и с обич, много от братята го наричат Сивия призрак.

Като приор отец Райнхарт е твърд, но никога груб или непредпазлив. Навикът му да ни предупреждава, че ще използва пръчката си, датираше от дните му като директор на католическо училище. „Дървеният господ“ никога не бил играл, но в него били пробити дупки за намаляване на въздушното съпротивление. „Просто за сведение“ — беше ни смигнал той.

Брат Юмрука отиде до вратата, спря се нерешително и ме погледна.

— Ако се задава някакво зло, колко време ни остава?

— След появата на първите бодаси… ден, обикновено два.

— Сигурен ли си, че ти няма нищо?

— Нищо, с което четири аспирина да не се справят — уверих го аз, пъхнах таблетките в устата си и ги сдъвках.

— На какво се правиш, на корав пич? — Лицето на Юмрука изразяваше неодобрение.

— Прочетох, че се усвояват по-бързо от организма по този начин.

— Да, бе, и ако си болен от грип, докторът ще ти боцне антибиотика в езика? Я по-добре си лягай да поспиш.

— Ще пробвам.

— Потърси ме след утреня, но преди Светата литургия, и ще ти кажа кой е бил забил нос в лехата край библиотеката — а може би и защо. Бог да те пази, синко.

— И вас.

Той ме остави и затвори вратата след себе си.

Вратите на апартаментите в крилото за гости, както и тези на монасите, нямат ключалки. Тук всеки зачита личното пространство на другия.

Взех един стол и затиснах с него вратата.

Може би сдъвкването на аспирина ускорява усвояването на медикамента, но вкусът е на гума. Пийнах малко кола, за да премахна лошия вкус, но напитката реагира с лекарството и започнах да се пеня като бясно куче.

Стане ли въпрос за трагични фигури, онзи шут Хамлет въобще не може да се мери с мен, а там, където крал Лир ще се подхлъзне веднъж на бананова обелка, аз ще й налитам всеки път.

Удобният, но обикновен апартамент беше с толкова малка душ-кабина, че се чувствах като в ковчег. Десет минути горещата вода барабанеше по лявото ми рамо, което мистериозният нападател се беше опитал да направи на кайма с тоягата си. Мускулите се отпуснаха, но остана напрегнато пулсиране.

Болката беше жестока. Не ме засягаше. Физическата болка, за разлика от някои други, рано или късно отшумява.

Когато спрях водата, големият бял Бу ме гледаше през запотеното стъкло на вратата.

След като се подсуших и си обух слипове, коленичих на пода и почесах кучето зад ушите. Бу се ухили от удоволствие.

— Къде се беше скрил? Къде беше, когато онзи злодей се опита да ми изкара мозъка през ушите? А?

Бу само се хилеше. Харесвам старите филми на братята Маркс, а Бу в много отношения е Харпо Маркс на кучетата.

Четката за зъби сякаш тежеше два килограма. Дори и капнал от умора не забравям да си измия зъбите.

Преди няколко години присъствах на аутопсия, преди която медицинското лице, което правеше външен оглед на трупа, отбеляза за протокола, че починалият е имал лоша хигиена на устата. Стана ми много неудобно заради мъртвия, който беше мой приятел.

Надявам се, че на моята аутопсия никой няма да има основание да се срамува заради мен.

Човешката история е парад от глупци, в които аз съм начело и въртя палка като мажоретка.

Както и да е, просто съм си внушил, че редовното миене на зъбите е проява на загриженост към чувствата на моите близки, ако евентуално на някого от тях му се наложи да присъства на аутопсията ми. Неудобството, което изпитваме заради недостатъците на приятелите си, никога не е ужасно както собственото излагане, но е доста силно.

Когато излязох от банята, Бу се беше свил на кравай в долния край на леглото.

— Никакво галене и никакво чесане повече — занареждах строго. — Приземявам се на дюшека като самолет, останал без нито един приятел.

Бу се прозя, за да покаже, че ме разбира; той търсеше компания, не сън. Не ми бяха останали сили, за да си облека пижамата. Строполих се на леглото по слипове. Все тая, съдебният лекар винаги съблича трупа.

Едва когато придърпах чаршафите до брадичката си, осъзнах, че съм оставил лампата в банята да свети.