Дийн Кунц - Брат Од

— Чух писък.

— Аз не чух никакъв писък.

— Били сте вътре и сте издавали мляскащи звуци — напомних му услужливо.

— И тъй, кой пищеше? — Юмрука се настани в друго кресло.

Глътнах двата аспирина с колата.

— Намерих един от братята, прострян по лице до ъгъла на библиотеката. Отначало не го видях заради черната одежда и едва не се спънах в него.

— Кой?

— Не знам. Беше тежък. Обърнах го по гръб, но не успях да различа чертите му в мрака. И тогава някой се опита да ми свети маслото.

— Това съвсем не е в духа на някой уважаващ себе си монах от нашия орден! — Късата четина на брат Юмрука настръхна от възмущение.

— Тоягата, или каквото беше там, ме забърса по главата, но най-зле го отнесе рамото ми.

— С такива лоши работи като едното нищо можехме и да сме в Джърси.

— Никога не съм бил в Ню Джърси.

— Ще ти хареса. Дори от скапаната си страна Джърси е готин. Всичко в него е истинско.

— Знам, че там се намира едно от най-големите депа за употребявани гуми в света. Сигурно сте го виждали.

— Не. Не е ли тъжно? Когато живееш много дълго на едно място, започваш да го приемаш за даденост.

— Да разбирам ли, че дори не сте знаели за депото, сър?

— Има кореняци нюйоркчани, които цял живот не са се качвали на „Емпайър Стейт Билдинг“. Добре ли си, синко? Читаво ли е рамото ти?

— И по-зле съм бил.

— Май трябва да идеш в лечебницата и да се обадиш на брат Григорий, за да те прегледа.

Брат Григорий е фелдшерът. Той има полувисше медицинско образование.

Монашеската общност не е толкова голяма, че да си позволи щатен лекар, особено откакто сестрите имат лекар за нуждите на метоха и училището. Ето защо брат Григорий се занимава и с пералнята по съвместителство с брат Норберт.

— Ще се оправя, сър — заявих убедително.

— И така, кой се опита да ти пръсне черепа?

— Не успях да го зърна. — Обясних как се претърколих и побягнах, мислейки си, е похитителят е по петите ми, и как, когато се върнах, открих, че монахът го няма.

— Значи не знаем — обобщи Юмрука — дали сам се е вдигнал на крака, или някой го е отнесъл.

— Също така не знаем дали е бил мъртъв или само в безсъзнание.

— Не си падам по мъртвите. — Брат Юмрука се намуси. — Както и да е, цялата тази работа намирисва. Та кой би убил монах?

— Да, сър, но кой би повалил човек в безсъзнание?

Юмрука мрачно се замисли.

— Някога този мискинин очисти един лутерански проповедник, но без да иска.

— Не мисля, че е редно да го споделяте с мен, сър.

Той пренебрежително махна с ръка. Целите му ръце бяха мазоли и кокалчета, сякаш нямаше пръсти и длани, а само юмруци. Оттук беше и прякорът му.

— Не казвам, че съм бил аз. Вече съм ти обяснил, че никога не съм извършвал най-тежкия грях. Този въпрос сме го изяснили. Нали ми вярваш, синко?

— Да, сър. Но нали ми казахте, че е било нещастен случай?

— Нещастни, щастливо — не съм душегубец.

— Ами добре тогава.

Брат Юмрука, известен като Салваторе Джанкомо, е бил добре платен бияч, преди господ да преобрази живота му.

— Разбивал съм мутри, чупил съм крака, но никога не съм свестявал нечие масло.

На четирийсет години Юмрука започнал да се чуди що за житейски път си е избрал. Чувствал се „опразнен, като лодка, която се носи по вълните без пътници“.

По време на тази душевна криза шефът на брат Юмрука — Тони Мартинели-Ташака — получил смъртна заплаха и го повикал заедно с още няколко момчета да нощуват в дома му. Това не било приятелско приспиване с пижами и уиски, а гостуване от малко по-особен вид, където поканените са длъжни да носят двете си най-любими автоматични оръжия. Както и да е, случило се така, че една вечер Юмрука трябвало да прочете приказка на шестгодишната дъщеричка на Ташака. В нея се разказвало за един порцеланов заек, който се гордеел с външността си и бил абсолютно самодоволен тип. Но тогава заекът преживял редица злополучни събития, които го поочукали и смирението дошло и съчувствието към чуждото страдание.

Момиченцето заспало по средата на приказката. Юмрука отчаяно искал да разбере какво ще стане със заека, но не желаел другарчетата му по професия да разберат за интереса му към някаква си детска книжка 5 5 Двете книги, които променили живота на брат Юмрука, са написани от Кейт ди Камило. Те са „Чудното пътешествие на Едуард Тюлейн“ и „Приказка за Десперо“. Уверявам ви, че това са прекрасни истории. Как са успели да преобразят Юмрука от наемен бияч в човек, който води изпълнено с доброта и надежда съществуване повече от десетилетие, преди да бъдат публикувани — не знам. Мога само да кажа, че животът е пълен със загадки и че в случая навярно е замесена магията на тази невероятна авторка. — Бел. Од Томас .