Дийн Кунц - Брат Од

След няколко дни, когато Ташака се отървал от надвисналата заплаха, Юмрука отишъл в книжарницата и си купил книжката с приказката за заека. Прочел я отначало докрай и когато свършил — след дълги перипетии заекът се завърнал при момиченцето, което го обичало — рухнали и заплакал.

За пръв път в живота си проливал сълзи. Онзи следобед, в къщата си, където живеел сам, Юмрука ридал като дете.

В онези дни никой, който познавал Салваторе Джанкомо — Юмрука, дори собствената му майка, не би казал, че той е интроспективен по природа. Въпреки това той осъзнавал, че плаче само заради зайчето, което най-накрая се прибрало у дома. Да, без съмнение плачел заради него, но и за нещо друго. Известно време нямал представа какво може да е това друго. Седял край кухненската маса и пиел чаша след чаша кафе, ядял купчини от майчините пицели и възвръщал самообладанието си, след това се сривал и отново избухвал в рев.

В крайна сметка осъзнал, че плаче заради себе си. Срамувал се от мъжа, в който се бил превърнал, оплаквал мъжа, който искал да стане.

Тази равносметка го изправила пред конфликт. Все още искал да бъде корав пич, гордеел се със силата и стоицизма си. Но, от друга страна, му се струвало, че е станал мекушав и емоционален.

През следващия месец четял и препрочитал приказката за заека Едуард. Започнал да проумява, че когато главният герой открива смирението и се научава да съчувства на другите, това не го прави по-слаб, а напротив, по-силен.

Юмрука си купил друга книга от същата авторка. Тя разказвала за приключенията на едно дългоухо мишле, което рицарски спасила принцесата, в която било влюбено.

Мишлето му оказало по-слабо влияние от зайчето, о, о!, колко много му харесала неговата история. Харесали му куражът на животинчето и готовността му да се пожертва в името на любовта.

Три месеца след като за пръв път прочел историята на заека, Юмрука се уредил среща с ФБР. Предложил да свидетелства срещу боса си и куп други мутри.

Вярно, издал доскорошните си приятелчета, защото искал да се откупи, но не по-малко желаел да спаси момиченцето, на което чел приказката. Надявал се да му спести осакатяващото битие като дъщеря на мафиотски бос и да го измъкне от обръча на този порочен живот, който щял да се затяга все повече и повече около него като бетон.

Впоследствие Юмрука бил преместен във Върмонт съгласно програмата за защита на свидетели. Новото му име било Боб Лаудърмилк.

Върмонт се оказал огромен културен шок. Хипарските чехли, фланелените ризи и петдесетгодишните мъже с конски опашки го изнервяли.

Опитал се да устои на най-страшните изкушения с нарастваща библиотека от детски книжки. Открил, че някои писатели тайно ценят начина на поведение и ценностите, от които бил избягал, и това го плашело. Не можел да намери достатъчно герои като грижливия порцеланов заек и смелото дългоухо мишле.

Когато вечерял в някакъв италиански ресторант и копнеел по Джърси, внезапно го осенило прозрението, че го влече към монашеския живот. Това се случило скоро след като келнерът поставил пред него чиния с ужасни кнедли, които се лепели по зъбите му като карамел, но това е друга история.

Като послушник, докато вървял по пътеката от осъзнаване на грешките през разкаяние за стореното към абсолютната любов към Бога, Юмрука изпитал първото непомрачено от нищо щастие в живота си. Той просто цъфтял в „Свети Вартоломей“.

Сега, в тази снежна нощ години по-късно, докато се чудех да изпия ли още два аспирина, той продължи:

— Онзи свещеник, Хубнър му беше името, много се коркаше за американските индианци, за това как загубили земите си и прочие. Затова винаги губеше кинти на блекджек в техните игрални домове. Изгуби и заема, който Тони Мартинели му отпусна.

— Изненадан съм, че Ташака е дал пари на проповедник.

— Тони сметна, че ако Хубнър не може да плаща осем процента седмично от собствения си джоб, спокойно може да ги открадне от дискоса, който се пълнеше в неделя. Както се оказа, Хубнър можеше да играе покер и да щипе задниците на келнерките, но не можеше да краде. Щом спря да си плаща лихвите, Тони му изпрати човек, с когото да обсъди моралната дилема, пред която беше изправен.

— И този човек не беше ти.

— И този човек не бях аз, а един здравеняк, Иглата му викахме.

— Май не трябва да знам защо сте му викали така.

— Не ти трябва — съгласи се Юмрука. — Както и да е, Иглата дава на дъртия последна възможност да се издължи и вместо да посрещне молбата му с християнско смирение, оня се разкрещява, че нямало да краде, и го праща по дяволите. После вади пищов и се опитва да перфорира билета на Иглата за великото пътешествие към онзи свят.