Робин Кук - Пристъп

— Звучи все по-лошо — промърмори Даниел.

— Научих нещо наистина любопитно — додаде Стефани. — По една случайност, двамата с него имате нещо общо.

— О! Моля те! — изплака Даниел.

— Едното е, че и двамата сте израснали в многодетни семейства — продължи тя. — И двамата сте трети по ред дена и имате по двама по-големи братя.

— Наистина голямо съвпадение! И каква полза можем да извлечем от това?

— Незначителна. Можем да предположим, че вече двамата си приличате много повече, отколкото смятате.

Лицето на Даниел се помрачи.

— Сериозно ли говориш?

Стефани се засмя:

— Не, разбира се, че не! Дразня те! Отпусни се.

Тя протегна ръка през масата, взе чашата с виното и му я подаде.

— Стига сме говорили за сенатор Бътлър! Да вдигнем наздравица за нас, за връзката ни, защото каквото и да се случи утре, поне се обичаме и това е най-важното.

— Имаш право — съгласи се Даниел. — Да пием за нас!

Той се усмихваше, но стомахът му се беше свил на топка.

Колкото и да се стараеше, не можеше да пренебрегне мрачните си предчувствия, които тегнеха над него като черен облак.

Чашите звъннаха и те отпиха, като се гледаха право в очите.

— Колко си привлекателна! — възхити се Даниел и се опита да си припомни онзи миг в банята, когато Стефани излезе от душ кабината. — Красива, елегантна и много секси.

— Изпусна нещо — отвърна тя. — И ти си същият.

— Освен това си голяма прелъстителка — добави Даниел, — но аз те обичам.

— И аз — прошепна Стефани.

След вечерята тя гореше от нетърпение да се върнат в хотела. Закрачиха бързо. Когато излязоха от затопления ресторант, студът проникваше през палтата им. В празния асансьор тя страстно го целуна и любовно притисна тяло към неговото.

— Почакай малко! — нервно я възпря Даниел. — Тук сигурно има охранителни камери.

— О, боже мой! — измърмори тя и оправи палтото си.

Очите й зашариха по тавана на асансьора.

— Не се бях сетила за тях.

Вече в апартамента, Стефани улови Даниел за ръката, обърна го към себе си и извика:

— Палта долу!

Миг след това метна своето на стола и бутна Даниел по гръб на леглото. Възседна го и започна да развързва вратовръзката му, но внезапно спря. По челото му бяха избили ситни капчици пот.

— Добре ли си? — взря се загрижено в очите му тя.

— Обля ме гореща вълна.

Стефани се плъзна на една страна и го дръпна да седне. Той избърса челото си и погледна влажната си длан.

— Пребледнял си.

— Мога да си представя — отвърна Даниел. — Мисля, че правя криза на автономната нервна система.

— Говориш като доктор по медицина. Кажи все пак, какво ти е?

— Пренатоварен съм. Опасявам се, че нивото на адреналина ми се е повишило. Съжалявам, но мисля, че сексът не е подходящ за момента.

— Няма защо да се извиняваш.

— Знам, че го очакваше, но докато вървяхме насам, усетих, че няма да стане.

— Всичко е наред — успокои го Стефани. — Няма да си разваляме вечерта. За мен е по-важно да съм сигурна, че ще се оправиш.

Даниел въздъхна:

— Ще се оправя, когато след утрешната среща разбера, какво ще става занапред. Никога не съм се справял с несигурността, особено ако съществува и лоша вероятност.

Тя се протегна и го прегърна. Усещаше как сърцето му бие напрегнато.

По-късно, когато тя лежеше неподвижно и дълбоко дишаше в съня си, Даниел отметна завивките и се измъкна от леглото. И пулсът му, и мислите му препускаха и той не можеше да заспи. Наметна хотелския халат и закрачи из дневната. Спря се до прозореца и се загледа навън.

В главата му непрекъснато се връщаше споменът за предсказанието на Хейнрих Уъртхейм, което, по всичко личеше, щеше да се сбъдне. Проблемът бе, че когато напусна Харвард, Даниел изгори всички мостове Уъртхейм никога нямаше да го върне обратно, можеше дори да се опита да въздейства и на останалите институции. На всичко отгоре той бе изгорил мостовете си и когато напусна Мерк–85, за да заеме академичния пост.

Сгушената в металната купа за изстудяване бутилка привлече вниманието му. Извади я от водата; ледът отдавна се бе стопил. Вдигна я и я погледна на светлината, която се процеждаше през прозореца. Беше пълна почти до половината. Наля си една чаша и отпи. Беше се постоплило, но все още бе приятно за пиене. Отпи още няколко глътки и отново отправи поглед през прозореца.

Опасенията му, че ще трябва да се върне в Ривиър Бийч, щата Масачузетс, бяха неоснователни и той го знаеше, но това не ги правеше по-малко реални. Ривиър Бийч бе градчето, където Даниел бе израснал в семейството на дребен търговец, който хвърляше вината за безбройните си фалити върху жената и децата, особено върху онези от тях, които го дразнеха. За нещастие, Даниел имаше късмета да е трети поред след двамата си по-големи братя, най-добрите спортисти в гимназията, което все пак беше някакво утешение за крехкото его на бащата, и само Даниел опираше пешкира. За разлика от тях Даниел бе слабичко хлапе и се интересуваше повече от играта на шах, от това, как да отдели кислород от водата и от алуминиевото фолио в килера. Фактът, че влезе в колеж и се отличи сред останалите нямаше никакъв ефект върху баща му, който продължи безмилостно да го третира като жертвен агнец. Дори стипендията, която спечели в университета в Уесли, а после и в медицинския факултет на Колумбийския университет, не му донесе кой знае какво, освен възможността да се отдели за известно време от братята и сестрите си.