Робин Кук - Пристъп

Той забеляза, че жената с френския пудел в ръце, която ги подмина, носеше годежен пръстен с диамант колкото топка за пинг-понг.

— Знаеш, за какво говоря! — опита се Стефани да извърне лицето й към себе си. — Решихме да извлечем най-доброто от това пътуване. Ще останем в хотела две нощи и, надявам се, ще се наслаждаваме един на друг.

Даниел се усмихна насила.

— Утрешното ти изказване пред здравната подкомисия на сенатор Бътлър няма да е леко — продължи Стефани. — Бъди сигурен. Но каквото и да се случи, поне ще отнесем в Кеймбридж спомена за приятните ни преживявания.

— Можехме да прекараме приятно и в по-обикновен хотел.

— Не мисля — заяви Стефани. — Тук имаме на разположение здравен клуб, масажи и висококачествено обслужване по стаите и ще се възползваме от всичко. Така че, отпусни се и не се навивай повече. Освен това, аз ще платя сметката.

— Наистина ли?

— Разбира се! Със заплатата, която получавам, бих могла да ударя едно рамо на компанията.

— О! Подаваш ниска топка! — закачливо подхвърли Даниел, като изви тялото си, сякаш се опитваше да избегне въображаем удар.

— Виж какво — каза Стефани, — вярно е, че напоследък компанията не бе в състояние да ни плаша, но смятам да се погрижа, щото командировката ни да бъде за нейна сметка. Ако утре нещата се развият неблагоприятно, което е напълно възможно, делото по несъстоятелност ще определи колко ще получи хотелът за това, че ни е предложил приятно прекарване.

Усмивката на Даниел премина в искрен смях.

— Стефани, непрекъснато ме удивляваш!

— Още нищо не си видял — усмихна се тя. — Въпросът е, ще се отпуснеш ли най-после? Още в таксито видях, че се държиш на нокти.

— Причината е, че на идване се чудех дали изобщо ще пристигнем здрави и читави, а не как ще платим.

— Хайде, господин „Широки пръсти“ — засмя се Стефани и го побутна напред. — Да се качваме в апартамента.

— Апартамент ли? — попита Даниел и се остави тя да го завлече към гишето за регистрация.

Стефани не преувеличаваше. Апартаментът им гледаше към Чесапийк и канала на Охайо, а отвъд тях проблясваше река Потомак. На малката масичка в дневната се изстудяваше бутилка шампанско. Вази със свежи цветя украсяваха писалището в спалнята и широката лавица в огромната мраморна баня.

Още щом камериерът изчезна, Стефани прегърна Даниел и впери черните си очи в лазурния му поглед. На пухкавите й устни заигра лека усмивка.

— Известно ми е, че си притеснен за утре — започна тя. — Затова ме остави аз да командвам парада. И двамата знаем, че законопроектът, внесен от сенатор Бътлър, ще постави извън закона патентованата ти вече блестяща идея. Това означава, че вторият транш от финансирането на компанията ще бъде отменен, което очевидно ще има катастрофални последици. След като го разбираме добре, нека го забравим поне тази нощ. Можеш ли да го направиш?

— Бих могъл да опитам — отвърна Даниел, макар да беше сигурен, че ще му е невъзможно; мисълта за фалит бе един от най-кошмарните му страхове.

— Само за това те моля — каза Стефани.

Целуна го бързо и отиде да се погрижи за шампанското.

— Ето го и нашият план! Изпиваме по чаша искрящо вино и вземаме душ. После отиваме в близкия ресторант „Ситроиел“, за който съм чувала, че е великолепен. Вече съм резервирала маса. След като си хапнем добре, връщаме се в хотела и се отдаваме на страстна любов. Какво ще кажеш?

— Ще съм луд, ако се възпротивя на подобно предложение — отвърна Даниел И вдигна ръце, като се преструваше, че се предава.

Стефани и Даниел живееха заедно повече от две години и между тях съществуваше идеална близост. Бяха се харесали още през осемдесетте години, когато Даниел се бе върнал в Харвард, а Стефани тъкмо завършваше химия там. Никой не се поддаде на чувствата си, тъй като политиката на университета не окуражаваше подобни връзки. Пък и те не бяха сигурни, че любовта им е споделена, поне така беше, докато Стефани защити докторската си дисертация и остана във факултета, което даде възможност и на двамата да общуват вече като равни. Научните им изследвания до голяма степен се допълваха. Когато Даниел напусна университета, за да основе собствена компания, за Стефани бе съвсем естествено да го последва.

— Никак не е лошо — каза тя, като пресуши чашата си и я постави обратно върху масичката. — Така! Да хвърлим ези-тура, кой пръв ще влезе в банята.

— Няма нужда — отвърна Даниел и постави празната си чаша до нейната. — Съгласен съм. Ти си първа. Докато си под душа, аз ще се обръсна.