Робин Кук - Пристъп

— Когато дойдохте при нас, ме поставихте в много неизгодно положение — продължи с равен глас Уъртхейм. — Дори ви оборудвахме удобната модерна лаборатория, за която настоявахте.

— Няма да си я нося у дома — отвърна Даниел; не можеше да повярва, че Уъртхейм се опитва да го накара да се чувства виновен.

— Непочтителността ви е оскърбителна.

— Бих могъл да се извиня, но няма да съм искрен.

Уъртхейм се върна зад писалището си.

— Напускането ви ще обтегне отношенията ми с президента на университета.

— Съжалявам — каза Даниел. — И то искрено. Ала именно този вид бюрократично лицемерие е една от причините, поради които академичният живот изобщо няма да ми липсва.

— Нещо друго?

— Уморих се да губя изследователско време в преподаване.

— Вие сте най-малко натовареният преподавател в катедрата. Споразумяхме се за това, още когато постъпихте тук.

— Все пак ми изяжда голяма част от времето. Но и това не е най-важното. Искам да видя с очите си резултатите от моята работа. Наградите и публикациите в научни списания далеч не ме задоволяват.

— Мечтаете да станете знаменитост…

— Предполагам, че и така може да се каже, а и парите ще са добри. Защо не? Други, много по-неспособни от мен, успяха.

— Чели ли сте „Стрелата“ на Синклер Луис?

— Нямам време да чета романи.

— Може би трябва да намерите — посъветва го Уъртхейм. — Възможно е да ви накара да премислите решението си, преди да е станало твърде късно.

— Доста мислих — отвърна Даниел. — Стигнах до заключението, че това е най-правилното за мен решение.

— Искате ли да знаете мнението ми?

— Мнението ви ми е известно.

— Оставката ви ще донесе беди и за двама ни, но най-вече за вас.

— Благодаря за окуражителните думи — изправи се Даниел. — Довиждане.

Кимна с глава и излезе.

17:15 часа

Вашингтон, окръг Колумбия

— Благодаря ви, че дойдохте — сърдечно каза сенатор Ашли Бътлър с обичайния си южняшки носов изговор. С усмивка върху месестото си лице той се ръкува с въодушевените мъже и жени, които скочиха на крака в мига, в който той стремително влезе в малката конферентна зала; с него беше завеждащата канцеларията му. Посетителите се бяха групирали около дъбовата маса за четене в средата на стаята. Те представляваха малка бизнес организация от столицата на щата, където бе избран сенаторът: лобираха за облекчаване или на данъчното, или на осигурителното бреме, едно от двете. Сенаторът не можеше да си спомни добре, пък и не му бе обърнал достатъчно внимание. Отбеляза си на ум да уточни нещата с шефа на канцеларията си.

— Съжалявам, че закъснях за срещата — заговори той, когато стисна ръка и на последния от групата. — Очаквах с нетърпения да ви видя и исках да пристигна по-скоро, но денят е един такъв… — завъртя очи той, за да подчертае думите си. — За жалост, имам неотложен ангажимент и не мога да остана. Много съжалявам. За щастие, обаче, Майк е тук, а аз разчитам на него Сенаторът окуражаващо потупа по рамото завеждащия личен състав, който трябваше да проведе срещата и побутна младия мъж напред.

— Майк е най-добрият ми служител. Той ще изслуша проблемите ви и ще ми докладва. Сигурен съм, че можем да ви помогнем и искаме да го направим.

Сенаторът награди Майк с още една серия от потупвания по рамото с гордата усмивка на баща, доволен от успехите на сина абитуриент.

Посетителите в хор благодариха на сенатора, че е благоволил да дойде на срещата въпреки претоварената си програма. По лицата им грейнаха пламенни усмивки. Въпреки разочарованието си, че след половинчасово чакане срещата се оказа съвсем кратка, те ни най-малко не го показаха.

— За мен е удоволствие — продължи да любезничи Лиши. — Тук сме, за да ви служим.

И в следващия миг се озова до вратата. Помаха с ръка на земляците си и решително напусна залата.

— Оказа се лесно — измърмори той на Каръл Менинг, шеф на канцеларията му, която го последва навън от конферентната зала. — Опасявах се, че ще ме засилят с тъжби и неразумни искания.

— Не изглеждаха агресивни — забеляза разсеяно Каръл.

— Мислиш ли, че Майк ще може да се оправи с тях?

— Не знам. — Отскоро е тук и няма достатъчно опит.

Сенаторът вървеше по дългия коридор към кабинета си.

Погледна часовника си. Беше пет и двайсет следобед.

— Надявам се, че знаеш къде ме водиш?

— Разбира се — отвърна Каръл. — Връщаме се в кабинета на д-р Уитман.

Сенаторът я стрелна с укоризнен поглед и й направи знак да говори по-тихо.