Робин Кук: Пристъп

— Предполагам, че е на хубаво.

— Този факт ни помага да установим диагнозата — отвърна д-р Уитман.

— Ами… каква е тя? — попита Ашли след неловко мълчание. — Каква е диагнозата?

— Препаратът е производно на леводопа — заобяснява д-р Уитман. — Организмът го превръща в допамин, вещество, което се включва в предаването на нервните импулси.

Ашли си пое дълбоко въздух. Заля го прилив на ярост, който за малко да се покаже на повърхността. Не желаеше да му четат лекции като на студент. Искаше да чуе диагнозата. Усещаше, че лекарят си играе с него, както котката дразни уловената вече мишка.

— Загубили сте някои клетки, които участват в производството на допамин — продължи д-р Уитман. — Тези клетки се намират в онази част на мозъка, която се нарича substantia negra.

Ашли вдигна ръце, сякаш се предаваше. С мъка овладя желанието си да изкаже на глас онова, което му бликаше отвътре и преглътна.

— Докторе, да минем на въпроса. Каква е диагнозата ми, според вас?

— Сигурен съм деветдесет и пет процента, че страдате от паркинсонова болест — заяви д-р Уитман.

После се облегна назад. Столът му изскърца.

Ашли мълчеше. Не знаеше почти нищо за паркинсоновата болест, но наименованието й не звучеше никак обнадеждаващо и в ума му нахлуха картини на знаменитости, страдащи от нея. В същото време почувства облекчение, че диагнозата не е нито тумор в мозъка, нито ALS. Прокашля се.

— Лекува ли се? — позволи си да попита Ашли.

— Засега не — отговори д-р Уитман. — Но опитът с препарата, който ви предписах, потвърждава, че бихме могли да я контролираме.

— Какво означава това?

— За известно време можем да ликвидираме в някаква степен симптомите, вероятно за година, а може би и по-дълго. За жалост, заболяването при вас се развива доста бързо и опитът ми подсказва, че медикаментите ще имат по-кратък ефект, отколкото при останалите пациенти. Първоначално болестта ще бъде омаломощена. По-нататък ще трябва до се справяме с всеки възникнал проблем поотделно.

— Истинска катастрофа — измърмори Ашли и за миг притвори очи. Ужаси се от прогнозата. Най-лошите му страхове се сбъдваха.

18:30 часа, сряда, 20 февруари 2002 година

Една година по-късно

На Даниел Лоуъл му се струваше, че таксито е спряло съвсем безсмислено насред главната улица в Джорджтаун, Вашингтон, окръг Колумбия — оживена магистрала с четири ленти. Той не обичаше да се вози в такси. Струваше му се върха на безумието да повери живота си в ръцете на напълно непознат шофьор, вероятно от някоя далечна страна в Третия свят, който се интересува повече от разговорите по мобилния си телефон, отколкото от движението по пътя. Седеше в полутъма насред главната улица в най-оживения за автомобилите час, колите профучаваха от двете страни на таксито, а шофьорът емоционално ругаеше на някакъв непознат език. Даниел погледна към Стефани. Изглеждаше спокойна и му се усмихваше, стиснала ръката му.

Като се наведе напред, Даниел забеляза светлините за улеснение на левия завой. Погледна отсреща в улицата и видя, че отбивката води към безлична тухлена сграда.

— Това ли е хотелът? — попита той. — Не прилича много на хотел.

— Да се въздържим от оценките, докато получим повече информация — игриво отвърна Стефани.

Светлините се смениха и таксито рипна напред като състезателен кон при старт, когато натисна газта при завоя, шофьорът държеше волана само с една ръка. Даниел се стегна, за да не изхвърчи от страничната врата. След като засили таксито през кръстовището към алеята за коли пред хотела и взе рязко още един ляв завой към входа, шофьорът натисна спирачките толкова неочаквано, че предпазният колан на Даниел здраво се опъна. Само след миг вратата до мястото му се отвори.

— Добре дошли в „Четирите сезона“ — усмихнато ги посрещна портиерът в ливрея. — Ще се регистрирате ли?

Даниел и Стефани оставиха багажа си на грижите му, влязоха във фоайето и се отправиха към гишето за регистрация. Минаха покрай скулптурна група, достойна за музея на модерното изкуство. Стъпваха по дебел и скъп килим. Елегантно облечени хора се бяха отпуснали върху меките възглавници на тапицираните с кадифе кресла.

— Как ме нави да отседнем тук? — риторично попита Даниел. — Отвън сградата е съвсем обикновена, но интериорът подсказва, че хотелът е скъп.

Стефани го дръпна за ръкава и той спря.

— Да не би да си забравил вчерашния ни разговор?

— Вчера проведохме доста разговори — измърмори Даниел.