Д-р Уитман не се ангажира с диагноза, макар че като чу оплакванията на Ашли, изрази сериозно съмнение относно вероятността проблемът да произлиза от ALS. След като внимателно го прегледа и го изпрати да си направи някои изследвания, д-р Уитман отново не излезе с предполагаема диагноза, а му предписа някакъв медикамент, за да види, дали симптомите ще отслабнат. Каза му да отиде пак след седмица, когато всички резултати бъдат готови. Заяви, че дотогава ще бъде в състояние да определи диагнозата. А това беше днес и Ашли се готвеше тъкмо за това посещение.
Прекара длан по лицето си. Беше се изпотил, въпреки че в стаята бе хладно. Пулсът му препускаше. Ами ако се окаже, че има ALS? Или пък, че има тумор в мозъка? В началото на седемдесетте години, когато Ашли бе още щатски сенатор, негов колега се разболя от тумор в мозъка. Сега напразно се напрягаше да си спомни от какво се оплакваше колегата му. Помнеше само, че преди да умре, мъжът се беше превърнат в сянка на самия себе си.
Вратата към стаята на секретарката се отвори със скърцане и в пролуката се появи главата на Дон със старателно фризирана и подредена коса.
— Каръл се обади току-що. Ще бъде на уговореното място след пет минути.
Ашли кимна с глава и етапа от стола. Този път не почувства затруднение и това го окуражи. Фактът, че препаратът, предписан му от д-р Уитман очевидно бе извършил чудеса, беше единственият светъл лъч в мрачната перспектива, която се откриваше пред него. Всички тревожни симптоми бяха изчезнали, с изключение на лекия тремор, който се появяваше тъкмо преди да вземе всяка следваща доза. Ако проблемът можеше да се елиминира толкова лесно, значи, не биваше да се притеснява. Опитваше се да убеди сам себе си.
Каръл бе точна, както винаги. Цели шестнайсет години от близо трийсетте, когато той беше сенатор, тя бе работила за него и нееднократно бе доказвала и благонадеждността, и себеотдайността, и своята лоялност. Когато тръгнаха за Вирджиния, тя реши да използва ефективно пътуването им и да обсъди най-новите събития със сенатора, както и очакванията за утрешния ден, но тутакси разбра, че Ашли не я слуша внимателно и млъкна. Съсредоточи се в претоварения трафик.
Колкото повече се приближаваха до лекарския кабинет, толкова повече тревогата на Ашли растеше. Когато слизаше от колата, усети, че отново е започнал обилно да се поти. През годините се бе научил да вярва на интуицията си, а сега тя биеше тревога. Нещо не бе наред с мозъка му и той го знаеше, но се опитваше да отхвърли гази мисъл.
За удобство на Ашли часът за посещение бе определен след обичайното приемно време и в пустата чакалня цареше гробна тишина. Единствената светлина идваше от малката настолна лампа, която падаше като бледо петно върху празното бюро на секретарката. Ашли и Каръл спряха за миг и се зачудиха, какво да правят. В това време една от вътрешните врати се отвори и в полутъмната приемна нахлу студена флуоресцентна светлина. В процепа на вратата видяха осветения отзад силует на д-р Уитман.
— Извинете за негостоприемното посрещане — каза д-р Уитман. — Всички си тръгнаха.
Той включи стенната лампа. Беше облечен в колосана бяла лекарска престилка. Държеше се изключително делово.
— Не се извинявайте — отвърна Ашли. — Ценим високо дискретността ви.
Той погледна лекаря в лицето с надеждата, че изражението му ще подскаже благоприятна за него новина, но то не подсказваше нищо.
— Сенаторе, моля влезте в кабинета — покани го д-р Уитман. — Мис Мениш, бихте ли били така добра да изчакате тук?
Кабинетът бе стриктно подреден и чист. Мебелировката се състоеше от едно бюро и два стола за посетители. Всеки предмет върху бюрото бе на своето място, а книгите на етажерката бяха строени по големина.
Д-р Уитман покани Ашли с ръка да седне на единия от столовете и сам се настани на своя. Облакътен на писалището, той събра длани. Изчака сенаторът да се отпусне на стола и втренчено го загледа. Настъпи многозначителна пауза.
Никога преди Ашли не се беше чувствал толкова неудобно. Изпитваше огромно безпокойство. Цял живот се бореше за власт и постигнатото надминаваше и най-смелите му мечти, но сега усещаше, че няма никаква власт над положението.
— По телефона ми съобщихте, че препаратът, който ви предписах, ви е помогнал? — започна д-р Уитман.
— Помогна ми невероятно много — възкликна Ашли, радостен, че разговорът бе започнал добре. — Почти всички симптоми изчезнаха.
Лекарят кимна с разбиране. Изражението на лицето му остана все тъй загадъчно.
Читать дальше