Робин Кук - Пристъп

— Какво искаш да кажеш? — попита Тони.

— Хей, на какъв език говоря? — ядоса се Лу.

— Как на какъв? На английски — додаде Сал.

— Виж какво — продължи Лу. — Ако главата на компанията пренебрегне съобщението, а ние разчитаме, че Гаетано ще бъде пределно ясен, ще му обясним нещата малко по-силово. Днес има професор — утре няма-а-а. Нали така? Ако не друго, поне сестра ти ще разбере, че е по-добре да се запретва и да оправи нещата.

— Прав си — одобри Тони.

— Разбра ли, Гаетано? — попита Сал.

— Разбрах — отвърна Гаетано. — Само не ми е ясно да се върна ли, или да остана, докато разбера как професорът ще реагира на предупреждението?

— За последен път ти казвам — заплашително започна Сал. — Трябва да предадеш съобщението и да се върнеш. Ако всичко върви гладко и ако има удобни самолети, може би ще свършиш работата за един ден. В противен случай ще останеш. Но искаме да се върнеш много бързо, защото тук имаш доста задължения. Ако трябва да го пречукаш, правиш го и се връщаш. Ясно ли ти е?

Гаетано кимна с глава, но беше разочарован. Когато в неделя споменаха за задачата, той очакваше, че ще спечели поне една седмица почивка на плажа.

— Имам предложение — обади се Тони. — Тъй като не можем да решим сега кога да се върне Гаетано, мисля, че не бива да свърши онова, което има да върши в хотела, където са отседнали. Ако професорът се опъне, не бихме искали да духне в неизвестна посока, което той със сигурност ще направи, ако реши, че в хотела не е безопасно. Бахамите се състоят от стотици острови.

— Прав си — съгласи се Сал. — Не бихме искали да се изпари с парите ни.

— Тогава може би трябва да остана и да го наблюдавам — с надежда предложи Гаетано.

— Какво ти говорих досега бе, глупако? — изсъска Сал и се вторачи в него. — За кой път да ти повтарям, че не те изпращаме на почивка? Свършваш си работата и си донасяш задника обратно тук. Професорът не е единствената ни грижа.

— Добре, добре — махна с ръка Гаетано, сякаш се предаваше. — Няма да се срещна с човека в хотела. Ще използвам адреса, само за да го открия. Ще ми трябват негови снимки.

— Помислил съм за това — успокои го Тони.

Той бръкна в джоба на сакото си и измъкна няколко фотографии. Подаде ги на Гаетано, който продължаваше да стои до вратата и каза:

— Ето ги влюбените птички. Снимките са правени през последната Коледа.

Гаетано ги погледна.

— Добри ли са? — попита Лу.

— И още как! — ухили се Гаетано и изгледа Тони. — Трябва да ти кажа, че сестра ти е истинска красавица.

— Такава е, но по-добре забрави за нея — изръмжа Тони. — Входът забранен!

— Много лошо.

— И още нещо — продължи Тони. — При тия мерки за сигурност по летищата сега, ще бъде крайно неразумно да носи пистолет дори в куфара си. Ако има нужда, по-добре е да уредите да получи оръжието там, на място. Нали имате връзки в Маями?

— Разбира се — отговори Сал. — Идеята е добра. Нещо друго?

— Мисля, че няма — отвърна Тони.

Той смачка фаса си в пепелника и стана.

9:15 часа, четвъртък, 28 февруари 2002 година

Утринта бе продължителна, приятна и обновяваща. Все още с нарушен биоритъм след краткия престой в Европа, Стефани и Даниел се събудиха още преди слънцето да просветли хоризонта на изток. Не можеха да заспят повторно, затова станаха, взеха душ и излязоха да се разходят в градината на хотела и по пустите плажове на Кебидж Бийч, където ги завари и зората, изгряла на безоблачното тропическо небе. Върнаха се в хотела и бяха първите гости, появили се на закуска. Дълго пиха кафе, потънали в разговор за проблемите около създаването на лековитите клетки, нужни им за Бътлър. Оставаха им само три седмици до пристигането му и те добре осъзнаваха, че времето ги притиска неимоверно много, затова искаха да започнат колкото е възможно по-скоро, макар да знаеха, че не могат да свършат кой знае колко, докато не получат пратката от Питър. Когато наближи осем, позвъниха в клиника „Уингейт“ и съобщиха на секретарката, че вече са в Насо и че към девет и четвърт ще отидат там.

— Западната част на острова се различава доста от източната — забеляза Даниел, докато се носеха с колата в западна посока към Уиндзър Фийлд Роуд. — По-хубава е.

— Не е толкова развита и климатът е по-сух — добави Стефани.

Тъкмо минаваха покрай дълга гора от полуизсъхнали борове, изпъстрена с ниски палми. Небето бе тъмносиньо с бели като перца облачета. Движеха се по северния бряг на острова и отново видяха извисяващите се хотели, строени като войници по Кейбъл Бийч. След като минаха покрай няколко варовикови пещери, свърнаха и започнаха да се отдалечават от брега. Завиха вдясно по Уиндзър Фийлд Роуд и зърнаха летището в далечината.