Робин Кук - Пристъп

— Това е главната ни приемна — посочи Спенсър обширната зала.

Две добре облечени семейни двойки вече не в първа младост, седяха на два от диваните. Докато прелистваха нервно списанията, те вдигнаха за миг очи към тях. В приемната имаше само още една личност и това беше секретарката със светлорозов маникюр, която седеше на полукръглото бюро от вътрешната страна до входа.

— В тази сграда се регистрират новите пациенти — обясни Спенсър. — В нея се помещава и администрацията. Ние много се гордеем с клиниката си и с удоволствие ще ви покажем целия комплекс, макар че вие сигурно се интересувате главно от лабораторията.

— И от операционната — добави Даниел.

— Да, разбира се, и от операционната. Но най-напред заповядайте в кабинета ми да пием кафе и да ви запозная с останалите.

Спенсър ги поведе към огромния асансьор, въпреки че кабинетът му се намираше на горния етаж. По време на краткото пътуване с асансьора Спенсър, като добър домакин, се заинтересува дали се чувстват добре на островите. Стефани го увери, че полетът е бил много приятен и че са добре. Когато слязоха на горния етаж, минаха покрай секретарката, която спря да говори по телефона, за да ги възнагради с лъчезарна усмивка.

Обширният кабинет на Спенсър се намираше в североизточния край на сградата. На изток се виждаше летището, а на север — синята ивица на океана.

— Заповядайте — покани ги Спенсър и посочи към сервираното вече кафе върху ниската мраморна масичка пред диван с формата на буквата L. — Ще доведа другите двама директори.

Даниел и Стефани останаха сами в стаята.

— Прилича на офиса на някой топ милиардер — прошепна Стефани. — Знаеш ли, намирам подобен разкош за неприличен.

— Да се въздържаме от оценки, докато не видим лабораторията.

— Мислиш ли, че онези двете двойки, които разглеждаха списания в приемната, са пациенти?

— Нямам представа, пък и не ме интересува.

— Изглеждат твърде възрастни, за да се лекуват от безплодие.

— Не е наша работа.

— Смяташ ли, че по-възрастни жени забременяват в клиника „Уингейт“? — не преставаше да разпитва Стефани.

Спенсър се върна и Даниел й хвърли предупредителен поглед. Зад основателя на клиниката вървеше жена, следвана от непознат мъж. И двамата бяха облечени като него — в бели, добре колосани лекарски престилки. Спенсър им представи най-напред Пол Сондърс, нисък и тумбест мъж с дебел врат, чийто силует напомняше на Стефани на колоните пред входа на сградата. Чертите на лицето му бяха обли като фигурата му, лицето му бе подпухнало, с нездрав цвят на кожата, което силно контрастираше с високата слаба фигура на Спенсър, на неговите ъгловати черти и бронзовия му тен. Разрошена тъмна коса, побеляла на слепоочията, завършваше ексцентричната външност на Пол и подчертаваше още по-силно бледността му.

Когато се ръкува енергично с Даниел, той широко му се усмихна и разкри квадратни, раздалечени жълти зъби.

— Добре дошли в клиника „Уингейт“, уважаеми доктори — произнесе звучно той. — За нас е чест да ви приветстваме тук. Нямам думи да изразя колко съм щастлив, че ще работим заедно.

Когато той се приближи до Стефани и стисна ръката й, тя леко му се усмихна. Бе хипнотизирана от очите му. До широкия му нос, те изглеждаха твърде близо едно до друго. Освен това не беше виждала човек с различен цвят на ирисите.

— Пол отговаря за научноизследователската дейност в клиниката — представи го Спенсър и го потупа по рамото. — С нетърпение ви очаква в лабораторията си, за да бъде ваш асистент и да научи някои тънкости от вас.

След това сложи ръце на раменете на жената, която бе висока почти колкото него.

— А това е д-р Шийла Доналдсън, зам.-директор по лечебната част. Тя ще ви осигури използването на една от двете ни операционни и оборудването за лежащо болните, от което, предполагам, ще се възползвате.

— Не знаех, че имате и лежащо болни — учуди се Даниел.

— Клиниката предоставя на пациентите всички медицински услуги — гордо заяви Спенсър. — Въпреки, че за по-дълготрайно лечение ги препращаме в градската болница. Леглата ни са ограничени и броят им е изчислен за краткотраен престой, което пък за вас ще е изключително удобно.

Стефани пренесе вниманието си от Пои Сондърс към Шийла Доналдсън. Д-р Доналдсън имаше тясно лице, обрамчено с права кестенява коса. За разлика от мъжете, тя бе сдържана, можеше да се каже — дори срамежлива. Стефани имаше усещането, че когато се ръкуваха, тя избягваше погледа й.