Робин Кук - Пристъп

Продължиха в западна посока и не след дълго видяха отбивката за клиника „Уингейт“. Беше разположена от лявата страна на пътя и преди нея имаше голяма указателна табела.

Стефани се наведе, за да вижда по-добре през предното стъкло.

— За бога! Забелязваш ли знака?

— Как бих могъл да го пропусна? Има размерите на билборд.

Даниел отби по широката, току-що павирана алея.

— Сигурно притежават доста земя — забеляза Стефани и отново се облегна назад. — Не виждам сградата.

След още няколко завоя сред гъстите шубраци от вечнозелена растителност пътят им внезапно бе препречен от широк портал. Впечатляващата желязна ограда с бодлива тел в горния край се губеше в двете посоки в гъста борова гора. Откъм страната на Стефани имаше малка будка. Отвътре излезе пазач в униформа и кобур на колана, с военна шапка с козирка и слънчеви очила, като на авиатор. В ръката си държеше бележник. Даниел спря колата, а Стефани смъкна страничното стъкло.

Пазачът се наведе да погледне Даниел през нея.

— Какво обичате, господине?

Говореше с делови тон, а гласът му бе лишен, от каквито и да е емоции.

— Доктор Д’Агостино и доктор Лоуъл — представи двамината Стефани. — Имаме среща с д-р Уингейт.

Той провери в бележника, докосна с пръсти края на козирката си и се върна в будката. След миг портата се плъзна встрани и се отвори. Даниел продължи.

Изминаха още няколко минути, преди клиниката да се появи пред очите им: сгушена сред грижливо подрязани храсти и цъфнали дървета, тя представляваше постмодерен комплекс във формата на буквата U. Състоеше се от три отделни постройки, свързани със засенчени със сводове алеи. Всяка от сградите бе облицована с варовикови плочи и бе покрита с бели керемиди, а фронтоните завършваха с чудновати акротерии във формата на раковини, които напомняха древногръцки храм. Изящни решетки украсяваха пространството между ширококрилите прозорци от двете страни на всяка сграда. В основата им бяха засадени пъстри декоративни растения, които се стремяха да достигнат небето.

— Более мой! — възкликна Стефани. — Не бях подготвена за подобно нещо. Колко е красиво! Прилича на балнеосанаториум, а не на лечебница за бездетни.

Алеята свършваше до паркинга пред централната сграда, в която се влизаше през галерия с колони. Колоните бяха заоблени с подчертани ентази и завършваха с обикновени дорийски капители.

— Надявам се, че са им останали пари за лабораторията — забеляза Даниел.

Той паркира наетия автомобил между неколцината нови беемвета. През няколко места от тях бяха спрели две лимузини. Облечените в ливреи шофьори пушеха и си бъбреха, облегнати на предните брони.

Даниел и Стефани излязоха от колата и се спряха, за да огледат комплекса, който ги заслепяваше с великолепието си на фона на яркото бахамско слънце.

— Бях чувал, че лечението на безплодието е доходна дейност — рече Даниел, — но нямах представа, че е чак толкова доходна.

— И аз — потвърди Стефани. — Питам се, обаче, каква част от парите е от застраховката, която са получили след пожара и бягството им от Масачузетс.

Тя поклати глава.

— Независимо откъде са дошли парите, този разкош е малко прекален. Тук има нещо гнило и безпокойството ми, че се залавяме с тези хора, нараства още повече.

— Да не допускаме предразсъдъците да повлияят на решенията ни — предупреди я Даниел. — Не сме тук като социални работници. Дошли сме да лекуваме Бътлър и толкоз.

Огромната лъскава врата се отвори и на прага се появи висок, загорял от слънцето мъж с прошарена коса. Носеше дълга бяла лекарска престилка. Помаха им с ръка и извика с висок напевен глас:

— Добре дошли!

— Поне ни посрещат лично — каза Даниел. — Да вървим! И пази мнението си за себе си.

Двамата излязоха пред колата и заедно се отправиха към входа.

— Надявам се това да не е Спенсър Уингейт — прошепна Стефани.

— Защо? — попита Даниел също шепнешком.

— Защото е толкова красив, че би могъл да изпълнява ролята на лекар в някой сапунен сериал.

— О, съвсем забравих! Ти мечтаеше да е нисък, дебел и с брадавица на носа.

— Точно така.

— Е, да се надяваме, че поне е непоправим пушач и има лош дъх.

— Я млъквай!

Изкачиха трите стъпала до галерията. Когато се приближиха към Спенсър, той им подаде ръка, докато с крак придържаше вратата отворена. С широка усмивка им се представи и им разтърси ръцете. После тържествено ги въведе в сградата.

И вътре обстановката напомняше древногръцки храм с простите си пиластри, корнизите със зъборез и дорийските колони. Подът представляваше полиран варовиков плочник, омекотен с постланите върху него персийски килими. Стените бяха боядисани в светлотревист цвят и на пръв поглед изглеждаха светлосиви. Дори в мебелите от масивно лакирано дърво, тапицирани с масленозелена кожа, се долавяше дъха на древна Елада. В охладения от климатика въздух се носеше миризма на прясна боя, която напомняше, че клиниката е завършена съвсем наскоро. След влажната тропическа горещина навън, непоносима след изгрева на слънцето, сухата хладина бе добре дошла за Даниел и Стефани.