Робин Кук - Пристъп

— Трябва да попълня гардероба си — каза Даниел. — Какво ще кажеш да направим следното. Аз ще отида да наема автомобил, ти ще проведеш разговорите си, а после двамата с теб ще отскочим до онзи търговски център при моста и ще потърсим някой приличен магазин за дрехи.

— Ти уреди колата. Аз ще взема душ, ще хапна и ще си легна. Утре ще си купим дрехи.

— Права си — призна Даниел. — Възбуден съм от факта, че най-после пристигнахме в Насо, но да си призная, и аз съм капнал.

Още щом той излезе, Стефани се настани на бюрото. Взе мобилния си телефон и установи, че работи. Както бе казала на Даниел, най-напред набра номера на лабораторията; Питър беше все още там.

— Културата на Джон Смит се развива добре — отговори той на въпроса й. — От няколко дни съм готов със замразяването й. Очаквах да ми се обадиш във вторник.

— Възникна неочакван проблем и ни задържа — неопределено обясни Стефани.

Тя се усмихна накриво, като си помисли колко неточно беше обяснението й, като се има предвид, че буквално бяха избягали от Италия и бяха зарязали багажа си на летището.

— Готова ли си да я получиш?

— Напълно — отвърна Стефани. — Опаковай я с НХТСК реактивите, плюс допаминергичните гении сонди и факторите на растежа, които съм отделила. Хрумна ми и нещо друго. Изпрати ми и екдисоновата конструкция с тирозиновия хидроксилазен активатор, който използвахме при опитите с мишки.

— Боже мой! — възкликна Питър. — С какво се занимавате там, бе хора?

— По-добре да не ти обяснявам — отвърна Стефани. — Можеш ли да изпратиш всичко още довечера?

— Не виждам никакви пречки да го направя. В най-лошия случай ще трябва да отида с кола до летището, но това не е проблем. Къде искате да ви го изпратя?

Стефани се замисли за миг. Първото нещо, което й хрумна бе да даде адреса на хотела, но после си помисли, че ще е по-разумно да ограничи времето за път и да ги държи замразени в течен азот. Предполагаше, че клиниката разполага с такъв хладилник. Помоли Питър да не затваря и се свърза по вътрешния телефон с рецепцията, за да попита за адреса на клиника „Уингейт“. Тя се намираше на Уиндзър Фийлд Роуд №1200. Даде адреса на Питър, продиктува му и телефонния номер.

— Изпращам ги още довечера — обеща Питър. — Кога се връщате?

— След месец, а може и по-рано.

— Успех в работата, с която сте се заловили!

— Благодаря ти. Ще ни е нужен.

Стефани наблюдаваше плавното движение на океана, оцветен в розово и сиво. На хоризонта се събираха купести облаци. Залязващото слънце в ляво леко ги докосваше с пурпурнорозовите си лъчи. Плъзгащата се стъклена врата бе отворена и нежният бриз галеше лицето й с аромата на екзотични цветя. Изгледът и всичко наоколо бе наситено с чувственост и я караше да се отпусне след безумно напрегнатите дни в Италия. Спокойната обстановка, както и новината за благополучното развитие на фибробласта даряваха душата й с покой. Тревогата, че културата няма да се развие както трябва, я тормозеше откакто бе отпътувала от Кеймбридж. Противно на собственото си усещане, бе започнала да мисли, че оптимизмът на Даниел по отношение на операцията „Бътлър“ в крайна сметка има смисъл, въпреки изпитанията, на които бяха подложени в Торино.

Щом слънцето залезе, нощта бързо падна. По протежение на плажната ивица запалиха факли и пламъците затрептяха на нощния бриз. Стефани взе мобилния телефон и набра номера на родителите си. Искаше да им съобщи името на хотела, номера на стаята и телефонния номер, в случай че положението на майка й се влоши. Докато слушаше сигнала, тя си мислеше колко добре би било, ако не баща й вдигне слушалката. Не се чувстваше удобно, когато разговаряше с него. Зарадва се, като чу тихия глас на майка си.

Макар Тони да нямаше причина да мисли, че твърдоглавата му сестра няма да изпълни заплахата си да се шляе на Бахамите, докато компанията й потъва, той все пак се надяваше, че след онова, което й каза, ще й дойде умът в главата, тя ще отмени пътуването си и ще направи всичко възможно да оправи нещата. Но не стана така и телефонният разговор с майка им го доказа. Кучката и недоносеният й приятел бяха вече в Насо, спяха не къде да е, а в шикозен апартамент на брега на океана с изглед към плажа. Беше отвратително.

Тони се чудеше на нахалството й. Откакто бе влязла в Харвард, не преставаше да си вири носа, но тъй като бе неговата малка сестричка, той трябваше да го понася. Обаче сега бе отишла твърде далеч, особено що се отнася до университетския шибаняк, с когото се влачеше. Откъдето и да се погледнеше, сто хиляди бяха много пари, да не говорим за частта на братята Касти ляно. Положението бе адски скапано, дяволите да го вземат, но тя си оставаше неговата малка сестричка и нещата се объркваха още повече.