Робин Кук - Пристъп

Двамата отново свиха рамене и се спогледаха. Бяха толкова объркани от събитията, че не знаеха какво да кажат. Не можеха да мислят, още по-малко да говорят.

Майкъл ги изгледа — първо единия, после другия.

— Приемам мълчанието ви за съгласие. Разбирам смущението ви; меко казано, сутринта ви донесе доста изненади. Затова нека първо преминем през Торино. Да се надяваме, че няма да попаднем в задръстване.

Той разгърна другата карта — на града и околностите. Посочи на Стефани къде се намират и къде искат да отидат. Тя кимна с глава.

— Няма да е трудно — каза Майкъл. — Едно не може да им се отрече на италианците — много са добри в маркировката на пътищата. Най-напред ще следваме обозначенията към центъра на града, а после към шосе S–20 в южна посока. Съгласни?

Стефани отново кимна с глава.

— Да тръгваме! — каза Майкъл.

Той се настани удобно зад волана и включи на скорост.

Отначало пътят не бе толкова оживен, но колкото повече се приближаваха до града, положението ставаше все по-лошо, движеха се все по-бавно, а колкото по-бавно се движеха, толкова повече се претоварваше движението. Тъкмо преди да стигнат до центъра на града, денят настъпи ясен и светъл, а небето стана светлосиньо. Пътуваха, потънали в мълчание. Само от време навреме Стефани даваше указания, като внимателно следеше посоката на движение по картата и сочеше знаците по пътя. Даниел не продумваше. Беше благодарен, че Майкъл поне е предпазлив шофьор.

Наближаваше девет часа, когато се откъснаха от безумния трафик в Торино и поеха на юг по шосе S–20. Стефани и Даниел се бяха поотпуснали и бяха събрали мислите си, които се въртяха главно около мъжа на волана и изоставения на летището багаж.

Стефани внимателно сгъна двете карти и ги постави на таблото отпред. Нататък пътят беше чист. Тя разглеждаше хлътналите страни на свещеника, ястребовия му профил, наболата му брада и кечето от рошава червена коса.

— Може би дойде време да попитаме кой сте? — каза тя.

— По душа съм най-обикновен свещеник — отговори той.

Усмихна се. Очакваше този въпрос, но не бе сигурен доколко иска да се разкрие.

— Мисля, че заслужаваме да знаем повече за вас — продължи Стефани.

— Името ми е Майкъл Малоуни. Настоящата ми служба е при архиепископа на Ню Йорк и пристигнах в Италия по църковни дела.

— Откъде знаете кои сме? — обади се Даниел от задната седалка.

— Сигурен съм, че и двамата сте любопитни да разберете всичко — отвърна Майкъл. — Имате право. Но работата е там, че не ми се ще да ви разкривам подробностите. Така е по-добре за онези, които участват в операцията. Възможно ли е просто да приемете факта, че съм ви отървал от огромни неприятности, без да ме разпитвате повече? Ще ми направите голяма услуга. Можете да причислите помощта ми към божиите чудеса, тъй като аз съм само един скромен божи служител.

Стефани хвърли поглед назад към Даниел и отново съсредоточи вниманието си върху Майкъл.

— Говорите за божии чудеса, за божественото. Странно съвпадение, тъй като чухме тази дума във връзка с работата, която ни доведе в Италия, а тя бе да получим частица от Торинската плащеница.

— О?! — неопределено възкликна Майкъл.

Той се опита да измисли нещо, което би отклонило разговора от деликатната тема, но нищо не му дойде на ум.

— Защо искаха да ни арестуват? — попита Даниел. — Това не би трябвало да има общо с вас.

— Защото научиха, че работите в областта на молекулярната биология. Това бе неочаквана изненада. Църквата не желае повече никакви научни изследвания, свързани с автентичността на плащеницата, а поради факта, че сте учени, властите с право се притесниха, че целта ви е именно тази. Отначало църквата искаше само да си върне образеца, но тъй като не бе възможно, поискаха да го конфискуват.

— Това обяснява много неща — заяви Стефани. — Но защо ни помогнахте? Сигурни ли сте, че няма да направим изследванията?

— Да не навлизаме в това. Моля ви!

— Откъде знаехте, че заминаваме за Лондон, след като чакахме пред гишето, обслужващо полета до Париж?

Даниел се наведе напред, за да чува по-добре. Гласът на Майкъл не достигаше до задната седалка.

— Не ми е удобно да отговоря на въпроса ви.

Лицето му пламна, като си спомни как се криеше зад завесите в хотелската стая.

— Умолявам ви. Не можете ли просто да го отминете? Приемете направеното от мен като услуга към вас: просто един приятел е помогнал на сънародници в нужда.

Продължиха пътя си в мълчание. Като изминаха няколко километра, Стефани се обади: