Робин Кук - Пристъп

— Какво да правим? — задъхано попита Даниел — Дали да не наемем още една кола?

— Гишетата още не са отворени — отвърна Майкъл. — Ще ни отнеме много време.

— А такси? — предложи Стефани. — Трябва да изчезнем от летището. В града можем да наемем кола.

— Идеята е умна — каза Майкъл и хвърли поглед към пустата стоянка. — Проблемът е, че до пристигането на първите самолети няма да има коли, а не знам кога е първото кацане. За да вземем такси, ще трябва да се качим на горното ниво, а това е опасно. Мисля, че трябва да рискуваме с моя автомобил. Полицейската кола е от Общинския контрол по пътищата. Съмнявам се, че ни търсят, поне засега. Вероятно чакат паяка.

— Какво ще кажете?

— Не съм сигурен — призна Майкъл. — Нямаме време за много мислене. Ще се опитам да се възползвам от положението си на свещеник.

Пое си въздух, за да си вдъхне смелост.

— Хайде! Когато отидем до колата, веднага влизате в нея. Аз ще ги поразговоря.

— Това не ми харесва — обади се Стефани.

— И на мен — призна си Майкъл и ги побутна да тръгват. — Но мисля, че е единствената ни възможност. Само след няколко минути цялата охрана на летището ще ни търси. Монсиньор Манцони ме видя.

— Познавате ли се? — попита Стефани.

— Да кажем, че сме добри познати — отвърна Майкъл.

Млъкнаха и се отправиха с твърда и решителна крачка към фиата. Свещеникът мина зад полицейската кола, за да заобиколи и отиде до вратата за шофьора. Когато се приближи до фиата, отключи вратата и се настани зад волана, сякаш изобщо не бе забелязал полицейската кола. Без да се бавят, Стефани и Даниел се наместиха на задната седалка.

— Padre! — извика единият полицай.

Когато видя Майкъл да влиза във фиата, той излезе от автомобила. Другият остана на мястото си.

Даниел и Стефани наблюдаваха отвътре. Полицаят се приближи към Майкъл. Носеше униформа в по-светло и по-тъмно синьо с бял колан и бял кобур. Беше слаб мъж и говореше бързо и насечено като Майкъл. Разговорът бе изпъстрен с изобилие от жестове, които достигнаха кулминацията си, когато полицаят посочи напред, а после започна да върти глава. На това място Майкъл се качи в колата и запали двигателя. След миг фиатът излезе от долното ниво и се отправи към изхода на летището.

— Какво стана? — напрегнато попита Стефани и погледна назад, за да се увери, че никой не ги преследва.

— За щастие, беше респектирай от това, че съм свещеник.

— Какво му казахте? — заинтересува се Даниел.

— Извиних се и му казах, че има спешен случай. Попитах го къде е най-близката болница и той се зае да ми обяснява.

— Май говорите доста добре италиански? — попита Стефани.

— Не лошо. Завършил съм семинария в Рим.

Още щом получи тази възможност, Майкъл излезе от магистралата и пое по тесен път. След известно време се озоваха в селски район.

— Къде отиваме? — Даниел разтревожено погледна през стъклото.

— Няма да се движим по автостради — отвърна Майкъл. — Така е по-безопасно. Честно казано, не знам къде ще ви търсят. Но не искам да рискуваме.

Слънцето още не бе изгряло, но небето вече светлееше.

— Ще ми е нужен навигатор — заяви Майкъл и измъкна от жабката няколко пътни карти. — Кой от вас ще се заеме?

Даниел и Стефани се спогледаха.

— Като че ли тя е по-добра.

Майкъл разгърна едната карта и хвърли поглед през рамо към Стефани.

— Защо не седнеш до мен? Трябва да ми помогнеш да излезем от Кунео.

Стефани вдигна рамене, излезе от колата и я заобиколи, за да седне отпред.

— Ние сме тук — заобяснява Майкъл, като включи светлината в купето и й посочи мястото, което се намираше на североизток от Торино. — А отиваме ей там.

Той придвижи пръста си надолу по картата и спря на брега на Средиземно море.

— Ница, Франция? — изненада се Стефани.

— Да. Най-близкото летище извън границите на Италия в южна посока. Препоръчвам ви да тръгнем на юг, за да се движим по второстепенни пътища. Можем да се отправим и на север към Женева, но ще трябва да използваме магистралите и да влезем в Швейцария през важен граничен пост. Според мен на юг е по-безопасно и, следователно, по-разумно. Съгласни ли сте?

Двамата вдигнаха рамене.

— Мисля, че да — отвърна Даниел.

— Добре — каза Майкъл. — Това е пътят.

Отново придвижи пръст по картата и продължи да обяснява:

— Тръгваме за Кунео през Торино. Оттам — в Коле ди Тенда. Веднъж да прекосим границата, оставаме във Франция и ще следваме главната магистрала, макар че тя отива до Италия. В Ментон, на брега на морето, можем да поемем по шосето, което след известно време ще ни отведе в Ница. Това е най-бързият път. Цялото пътуване ще ни отнеме не повече от пет-шест часа, но това е само предположение. Приемате ли?