Робин Кук - Пристъп

— Е, благодарим за помощта. Трябва да ви успокоим, че нямаме намерение да изследваме автентичността на плащеницата.

— Ще информирам, когото трябва. Уверен съм, че ще се радва да го чуе.

— Ами багажа ни? — заинтересува се Стефани. — Имате ли възможност да ни помогнете да си го вземем?

— С удоволствие ще сторя всичко по силите си и вярвам, че ще успея, особено сега, като знам, че няма да изследвате плащеницата. Ако нещата се развият добре, ще се погрижа вещите ви да бъдат изпратени у дома ви в Масачузетс.

— Няма да се приберем през идния един месец — уточни Даниел.

— Ще ви оставя визитната си картичка — предложи Майкъл. — Ще ми се обадите, щом се настаните на новото място.

— Вече имаме един адрес — обади се Даниел.

— Имам въпрос — прекъсна ги Стефани. — Отсега нататък италианските власти няма да ни допускат в страната, така ли?

— Както заявих и по въпроса с багажа ви, сигурен съм, че ще мога, както се казва, да изчистя досиетата ви. Няма да имате проблеми при бъдещи посещения в Италия.

Стефани се обърна и погледна към Даниел.

— Мисля, че ще мога да преживея и без да знам за кървавите подробности. А ти?

— Предполагам — отговори Даниел. — Но бих искал да знам кой влезе в хотелската ни стая.

— Не желая да говоря за това — побърза да го прекъсне Майкъл. — Което не означава, че ми е известно.

— Тогава ми кажете: натрапникът от църквата ли беше, нает професионалист, или служител на хотела?

— Не мога да ви кажа — поклати глава Майкъл. — Съжалявам.

След като Даниел и Стефани се примириха с мисълта, че Майкъл няма да им отговори на въпросите, отнасящи се до навременната му намеса и помощ и като се увериха, че фиатът наистина се стреми да избегне италианските власти при влизането им във Франция, те се отпуснаха и се наслаждаваха на пътуването. Когато се изкачиха в снежните Алпи и преминаха през ваканционното селище Лимоне Пиемонте, пред очите им се разкри зашеметяваща гледка. Навлязоха във френската част на прохода и се спуснаха по скалистия Горж дьо Саорж по един път, буквално срязал на две отвесните скали на каньона. Спряха да хапнат в Соспел, град на френска територия.

Когато влязоха в летището на Ница, беше два следобед.

Майкъл им даде визитката си и взе адреса на хотел „Оушън клъб“ в Насо, където Даниел бе направил резервация, обеща да се погрижи за багажа им още щом се върне в Торино и потегли обратно.

Даниел и Стефани гледаха след фиата, докато изчезна от очите им.

Тя удивено поклати глава:

— Ама че приключение!

— Меко казано — кимна Даниел.

— Не искам да прозвучи жестоко, но не мога да не ти напомня какво каза вчера сутринта — колко било лесно да вземем частицата от плащеницата и как това предвещавало безпроблемност в лекуването на Бътлър. Ще си вземеш ли думите назад?

— Може би малко прибързах — призна Даниел. — Но нали всичко свърши добре? Ще загубим ден-два, но накрая ще отпътуваме по живо, по здраво.

— Да се надяваме — отвърна Стефани и метна чантата си през рамо. — Да отидем да проверим какви самолети летят до Лондон. Това ще бъде първото изпитание по пътя ни.

Влязоха в сградата на летището и погледнаха към разписанието върху огромното електронно табло. Веднага видяха надписа — самолет на британските авиолинии излиташе за Лондон в 15.50 часа.

— Разбра ли какво имах предвид — грейна Даниел. — Повече че бихме и могли да очакваме!

15:55 часа, четвъртък, 28 февруари 2002 година

— Господи! — извика Даниел. — Какво правиш, по дяволите? Ще ни пребиеш!

Стегнал предпазния колан на гърдите си, той се бе вкопчил в облегалката на предната седалка на таксито — лъскавочерен кадилак. Двамата със Стефани току-що бяха кацнали на остров Ню Провидънс. Проверката на паспортите и митническият контрол бе чиста формалност, тъй като нямаха багаж. По време на трийсет и шестчасовия престой в Лондон си бяха взели някои дрехи и тоалетни принадлежности, които бяха прибрали в неголяма чанта. Първи излязоха от терминала и взеха първото такси на стоянката.

— Боже мой! — изстена Даниел, когато колата връхлетя срещу тях и на косъм се размина с таксито.

Завъртя глава назад и я видя да изчезва в противоположна посока.

Разтревожен от възклицанията му, шофьорът ги погледна в огледалото за обратно виждане.

— Хей, човече! Какво има? — попита той.

— Успокой се, Даниел — кротко каза Стефани. — Всичко е наред. Очевидно в Насо движението е в ляво.