Робин Кук - Пристъп

— Защо тогава воланът е отляво, като в нормалните автомобили?

Стефани видя, че в момента не може да го успокои. Затова смени темата на разговор.

— Още не мога да забравя цвета на океана от самолета, когато прелитахме над Бахамите. Сигурно защото е плитък. Никога не съм виждала такъв светъл аквамарин или толкова тъмен сапфир.

Даниел само изсумтя. Вниманието му бе насочено към летящата към тях кола. Стефани погледна навън и свали стъклото, макар че в купето имаше климатик. Прелетяла от зимата направо в лятото, тя се изненада от копринения тропически въздух и разгулно оцветената растителност; остана възхитена от блестящите червени и сияйните пурпурни декоративни храсти, които сякаш изпълзяваха от всяка стена. Малките градчета и къщи, покрай които минаваха, й напомняха за Ню Ингланд, но сочните им тропически нюанси ярко изпъкваха под лъчите на безжалостното бахамско слънце. Хората, чийто тен на кожата варираше от бял до тъмномахагонов, изглеждаха спокойни. Усмивките им грееха отдалеч. Стефани усети, че са попаднали на щастлив остров и се надяваше, че това е добро предзнаменование за мисията, която двамата с Даниел имаха да изпълнят.

Тя нямаше представа къде ще отседнат, тъй като не го бяха обсъждали. Даниел бе уредил нещата още преди да излетят за Италия, докато тя се грижеше за фибробласта на Бътлър в лабораторията. Знаеше къде ще бъдат на двайсет и втори март, което бе точно след три седмици. На тази дата щеше да пристигне Ашли Бътлър и тримата щяха да се преместят в огромния хотел „Атлантис“, където Бътлър бе направил резервации за всички. Стефани едва забележимо поклати глава при мисълта колко много работа трябва да свършат, преди пристигането на сенатора. Надяваше се, че тъканната култура в Кеймбридж се развива добре. В противен случай нямаше как да се вместят във времето.

След половинчасово каране пред очите им се появиха първите хотели край плажа Кейбъл Бийч. Повечето бяха високи сгради и поради това не й харесаха много. После навлязоха в самия град Насо. И тук, рамо до рамо със суетнята на големия град с импозантно елегантните си банки и разноцветните, ала стабилни колониални сгради, цареше същото спокойствие и видимо щастие, което Стефани бе вече видяла. Хората не само не бяха изнервени от задръстването по улиците, но очевидно се забавляваха с него.

Таксито се движеше по висок сводест мост, който водеше до Райския остров, но шофьорът им обясни, че по време на колониализма са го наричали Острова на прасетата. Хънтингтън Хартфърд, първият, който се заел да развива туристически бизнес по тези места, не харесал името. Двамата учени се съгласиха с него. Когато стигнаха до острова, шофьорът им показа модерния търговски център вдясно и гигантския курорт „Атлантис“ вляво.

— Дали продават и дрехи? — попита Стефани и се обърна да погледне назад; магазините изглеждаха доста луксозни.

— Да, мадам. Но са твърде скъпи. Ако търсите местни облекла, препоръчвам ви Бей Стрийт в центъра.

След като изминаха известно разстояние в източна посока, таксито свърна на север по дълга серпантина с тучна гъста растителност от двете страни. На входа имаше надпис: ЧАСТЕН ПЪТ, ОУШЪН КЛЪБ, САМО ЗА ГОСТИ. Таксито взе последния завой и неочаквано пред погледа им изникна сградата на хотела.

— Божествено е! — възхити се Стефани, когато колата се плъзна под козирката на входа и портиерите, облечени в бели ризи и бермуди излязоха да ги посрещнат.

— Това е един от най-хубавите хотели — заяви Даниел.

— Точно така, човече — потвърди шофьорът.

Курортът надхвърляше очакванията й. Ниските двуетажни сгради бяха потънали в разцъфналите дървета и храсти, а отпред се простираха великолепни плажове. Даниел бе успял да резервира апартамент на партера, на крачка от покрития с бял пясък плаж, до който се стигаше през добре окосена морава. Разтовариха малкото багаж, който носеха, подредиха тоалетните си принадлежности в мраморната баня и едва тогава Даниел се обърна към Стефани.

— Пет и половина е. Какво искаш да правим?

— Нищо — отвърна тя. — В Европа наближава полунощ и аз съм капнала.

— Дали да не се обадим в клиника „Уингейт“ и да им съобщим, че сме пристигнали?

— Няма да е лошо, макар че не виждам защо да бързаме. И без това утре сутринта ще се появим там. По-добре да отидеш във фоайето и да уредиш кола под наем. А пък аз трябва да се обадя на Питър и да разбера дали може да изпрати фибробластите на Бътлър. Нищо не можем да направим без тях. После искам да позвъня на майка ми. Обещах й да се свържа с нея, щом се настаним в Насо, за да й дам адреса.