Робин Кук - Пристъп

— Какво, по дяволите, правят там? — изправи се на пръсти Даниел, за да види каква е причината за протакането. — Не съм очаквал, че ще чакаме тъй дълго. Дали полицаите не ни бавят?

— Ако не се задушим, докато стигнем до гишето, пак добре — каза Стефани и погледна часовника на ръката си. Беше шест и двайсет.

— Тъй като само то обслужва пътниците от нашия полет, ще трябва да изчакаме — забеляза Даниел и продължи да наблюдава предната част на опашката. — Господи! — извика той.

— Сега пък какво?

Възклицанието и промяната в гласа му я подсети колко е напрегната. Опита се да погледне натам, накъдето се взираше той, но хората пред нея й пречеха.

— Монсиньор Манцони, свещеникът, който ни предаде парчето от плащеницата, е зад гишето заедно с полицаите.

— Сигурен ли си? — попита разтревожено Стефани.

Съвпадението бе твърде голямо. Отново се опита да погледне, но пак не успя.

Даниел сви рамене и отново насочи поглед към гишето.

— Прилича на него, а не мисля, че броят на тлъстите свещеници в Торино е толкова голям.

— Смяташ ли, че би могло да ни засяга по някакъв начин?

— Нямам представа, макар че като свържа присъствието му с факта, че някой се опита да ни открадне кутийката с образеца, започвам да се опасявам.

— Тази работа не ми харесва — каза Стефани. — Никак дори.

Опашката помръдна напред. Даниел не знаеше какво да прави и остана на мястото си, но мъжът зад него нетърпеливо го ръгна в гърба. Даниел бутна количката с багажа пред себе си, но предвидливо се скри зад нея. Стефани направи няколко крачки встрани и крадешком погледна към гишето. Веднага се върна и застана до Даниел зад количката.

— Монсиньор Манцони е — каза тя.

Двамата се спогледаха.

— Какво, по дяволите, ще правим сега? — глухо попита той.

— Не знам. Тревожи ме не той, а полицията.

— Очевидно.

— Къде е образецът от плащеницата?

— Вече ти казах! В калъфа на лаптопа ми.

— Хей, не ми викай!

Опашката помръдна. Мъжът зад него дишаше във врата му и той се почувства задължен да бутне количката напред. Колкото повече се приближаваха до гишето, толкова повече напрежението им растеше.

— Може би това е игра на въображението ни — предположи с надежда Стефани.

— Съвпадението е твърде голямо, за да бъде обяснено с мания за преследване — отвърна Даниел. — Ако бяхме видели само свещеника, или само полицията, положението щеше да бъде различно; но тук са и отецът, и карабинерите, което променя из дъно нещата. Въпросът е, че трябва да решим, какво да правим още сега, на място. Не можем просто да си седим, сякаш не е станало нищо, тъй като само след няколко минути ще бъдем пред тях и тогава ще стане, каквото има да става.

— Какво можем да направим? Притиснати сме от тълпата с цяла камара куфари. В най-лошия случай ще им дадем парчето от плащеницата, ако това е целта им.

— Ако искаха само да конфискуват образеца, тук нямаше да гъмжи от полицаи в униформа.

— Извинете! — задъхано извика някой зад тях. Акцентът без съмнение беше американски.

Стефани и Даниел бяха тъй напрегнати, че мигновено се обърнаха назад и застанаха лице в лице с някакъв разстроен свещеник, който с безумен поглед се взираше в тях. Гърдите му се повдигаха и спадаха, очевидно в резултат на умората от бързото тичане, а челото му бе осеяно с капчици пот. Беше необръснат, а червената му коса стърчеше в безпорядък на всички страни, което остро контрастираше със стегнатите му свещенически одежди.

— Доктор Лоуъл и доктор Д’Агостино! — задъхано изрече отец Майкъл Малоуни. — Непременно трябва да говоря с вас.

— Scusi — ядосано измърмори мъжът зад Даниел.

Той му направи жест с ръка да мине напред. Опашката напредваше и Даниел трябваше също да се придвижи.

Той махна с ръка на мъжа да мине пред него.

Майкъл бързо хвърли поглед напред. Като зърна монсиньора и полицаите, той наведе глава и се промъкна до Даниел.

— Разполагаме само с няколко секунди — с глух шепот изрече той. — Не бива да минавате през гишето!

— Откъде знаете имената ни? — сети се да попита Даниел.

— Нямаме време за обяснения.

— Кой, все пак, сте вие? — нас гоя Стефани.

Струваше й се, че го познава, ала не можеше да се досети откъде.

— Няма значение кой съм. Важното е, че имат намерение да ви арестуват и да конфискуват образеца от плащеницата.

— Сега си спомних — заяви Стефани. — Вчера, когато ни предадоха образеца, вие бяхте в кафенето.

— За Бога! — умоляваше ги Майкъл. — Трябва да се махнете оттук. Колата ми е навън. Ще ви изведа от Италия.