Робин Кук - Пристъп

— Как да постъпим? — попита той.

— Да изчезваме от тази страна. Никога не съм мислила, че ще се чувствам по този начин.

Стефани се тръшна на леглото, както си беше облечена с палтото и се вторачи в пъстроцветния стъклен полилей.

— Имам предвид тази вечер.

— Предлагаш да сменим хотела или стаята, така ли?

— Точно така.

— Нека останем и да използваме веригата на вратата.

— Надявах се да го предложиш — каза Даниел и събу панталоните си. Като ги държеше за гайките на колана, той ги приглади с ръка.

— Нямам търпение да си легна — добави той и хвърли поглед към изтегналата се на леглото Стефани.

Отиде и окачи панталоните си в гардероба. После се облегна на рамката на вратата и изу мокасините си.

— Скапана съм и едва се движа — промърмори Стефани.

Тя с видимо усилие стана и си съблече палтото.

— Освен това не съм убедена, че онзи, който ни тормози, няма да ни последва, където и да отидем. Ще останем тук, докато се приготвим за заминаване.

Тя мина покрай Даниел, за да окачи палтото си.

— Съгласен съм — каза той, докато си разкопчаваше ризата. — Утре дори можем да пропуснем закуската в хотела. Ще хапнем в някое кафене на летището. Продават много вкусни сладкиши. Портиерът каза, че трябва да сме там към шест часа, което означава, че макар и да не закусваме тук, ще трябва да станем безбожно рано.

— Отлична идея — отвърна Стефани. — Дори не мога да изразя с какво нетърпение очаквам да пристигнем на летището и да се качим на самолета.

4:45 часа, вторник, 26 февруари 2002 година

Въпреки предпазната верига на вратата, Стефани не спа добре. Стряскаше се при всеки шум в хотела или на улицата, а шумове не липсваха. Точно след полунощ, когато обитателите на съседната стая се върнаха и отключиха вратата, Стефани седна в леглото, защото й се стори, че влизат в тяхната стая.

Заспа чак след два. Но това далеч не беше онзи здравословен сън, след който човек се чувства бодър, и когато Даниел я разтърси за рамото, за да я събуди, тя с облекчение отвори очи. Беше кошмарна нощ. Струваше й се, че бе спала само петнайсетина минути.

— Колко е часът? — замаяно попита тя и се повдигна на лакът.

— Вече е пет. Слънчице, изгрей! След половин час трябва да сме в таксито.

„Слънчице, изгрей“ беше израз, който майка й често употребяваше, когато Стефани беше малка и тъй като минаваше за поспалана, изречението бе винаги на място и безпогрешно я будеше. Даниел го знаеше и сега реши да я развесели.

— Будна съм — подразни се тя, когато той я разтърси още веднъж.

Погледна го укоризнено, но той й се усмихна и я погали по косата. Този жест направо я вбесяваше, дори когато косата й бе разчорлена, каквато беше в момента; сякаш я мислеше за дете, или, още по-лошо — за някакво кученце.

Стефани видя, че Даниел влезе в банята. Изтърколи се по гръб и примижа на светлината. Многоцветният стъклен полилей светеше право в очите й. Навън бе тъмно като в рог. Пое си дълбоко дъх. Умираше за сън, но в главата й започна да се прояснява и тя си спомни колко много искаше да се качи в самолета и да напусне Италия.

Душът сътвори чудеса и за двамата. Макар отстрани да изглеждаше бодър, Даниел далеч не се чувстваше така и отначало му беше толкова трудно да стане, колкото и на Стефани. Но когато излязоха от банята и двамата бяха с повишено настроение в очакване на предстоящото отпътуване. Бързо се облякоха и събраха нещата си. В пет и четвърт Даниел се обади в рецепцията да им повикат такси и да им свалят багажа.

— Не мога да повярвам, че следобед ще бъдем вече в Насо — каза Даниел, като затвори и заключи куфара си.

По план трябваше да летят през Париж за Лондон с Еър Франс, да се прехвърлят на Британските авиолинии и да заминат направо за остров Ню Провидънс на Бахамите.

— Не мога да свикна с мисълта, че ще отпътуваме от зимата и ще пристигнем при лятото и то само за един ден.

Струва ми се толкова отдавна, откакто ходех с шорти и фланелка. Ще полудея.

Пиколото пристигна и взе куфарите им в изящната си количка, за да ги свали във фоайето и те го инструктираха да ги качи в таксито. Докато Стефани изсушаваше косата си, Даниел я чакаше на вратата на банята.

— Смятам, че трябва да съобщим за натрапника — обади се тя през шума от сешоара.

— Какво ще постигнем с това?

— Предполагам не много, но мисля, че биха искали да знаят.

Даниел погледна часовника на ръката си.

— Според мен не е нужно. Нямаме време. Наближава пет и половина. Трябва да тръгваме.