Робин Кук - Пристъп

— Добре — съгласи се Стефани. — Да останем. Само една нощ, при това кратка, тъй като самолетът за Лондон излита в седем и пет сутринта. Кошмарно ранен час! Между другото, защо минаваме през Париж?

— Нямахме избор. Очевидно Британските авиолинии не летят до Торино. Трябваше да ползваме или Ер Франс до Париж, или Луфтханза до Франкфурт. Реших, че е по-добре да сечем направо през Франция.

— Нелепо е да няма пряка линия до Лондон. Имам предвид, че Торино е един от най-големите промишлени центрове в Италия.

— Така е — вдигна рамене Даниел. — Но хайде, сложи си удобните обувки и нека продължим със забележителностите!

— Хайде, моля те! — безмълвно се примоли и Майкъл.

— Искам да ти предложа нещо друго — отвърна за лош късмет Стефани. — Защо не си останем в стаята, докато стане време за вечеря? Минава четири и скоро ще се стъмни. Тъй като снощи не можа да спиш, сигурно си на края на силите си.

— Уморен съм наистина — призна Даниел.

— Да се съблечем и да си легнем. Ще ти масажирам гърба и после ще решим. Зависи от това колко си уморен. Какво ще кажеш?

Даниел се засмя.

— През живота си не съм получавал по-добро предложение.

Майкъл се сви, като чу, че двамата започнаха да свалят дрехите си, да се кикотят и да си разменят мили думи. Опасяваше се, че ще дойдат да дръпнат завесите, но страхът му беше напразен. По звуците, които долавяше разбра, че двамата се настаниха на леглото; разплиска се лосион и Майкъл дори чу, как тя започна да го масажира. Американецът с удоволствие замърка под ръцете й.

— Добре — обади се Даниел. — Сега е твой ред.

Леглото измъчено изскърца, когато двамата размениха местата си.

Минутите се влачеха. Краката на Майкъл го заболяха, болеше го цялото тяло. Боеше се да не получи крампа, което със сигурност щеше да го издаде, затова премести тежестта на другия си крак и затаи дъх от ужас, че ще забележат движението на завесите. За щастие, не забелязаха нищо, ала само след минути болката му се върна. Още по-отвратително се чувстваше от факта, че чуваше звуците на интимност между мъж и жена, които преминаха в непогрешимия ритмичен шум. Обстоятелствата бяха принудели Майкъл да се превърне в слухов воайор и въпреки опитите да отвлече вниманието си, като рецитира наум избрани части от молитвеника, улови се да разсъждава над обета си да остане ерген. Почувства, че свещеническата яка го задушава до припадък.

Последваха стонове на задоволство и стаята утихна за няколко минути. Дочу неразбираем шепот, весел смях и кикот. После и двамата влязоха в банята. Разбра го по приглушените шумове, долитащи до ушите му през шуртенето на водата от душа.

Завъртя глава, размърда рамене и запристъпва от крак на крак. След по-малко от минута отново замръзна на мястото си, защото очакваше всеки миг двамата да се върнат в стаята. И наистина — много скоро чу как единият отваря куфара си.

За най-голям ужас му се наложи да чака още четирийсет и пет минути, докато Стефани и Даниел се наканят да се облекат, вземат палтата си и намерят единствения ключ от хотелската стая, преди да тръгнат на вечеря. Отначало тишината го оглуши. Майкъл се напрягаше да долови някакъв шум с опасението, че са забравили нещо и се връщат да го вземат. Изминаха пет минути. Най-после той предпазливо протегна ръка, бавно дръпна края на завесата и надзърна в тъмната вече стая. Бяха оставили лампата в банята включена и светлината падаше като грееща локва по средата на леглото.

Погледна към външната врата, за да прецени за колко време може да стигне до там, да премине през нея и да я затвори след себе си. Щеше да стане бързо, но той бе напрегнат, защото преди да се отдалечи на прилично разстояние от стая 408 някой можеше да го види.

Докато се опитваше да събере кураж и да излезе от скривалището си зад завесите, очите му обходиха стаята. Върху писалището до букета цветя блестеше някакъв предмет. Той примига — не вярваше на очите си!

— Господи, колко си великодушен! — прошепна той, защото там лежеше сребърната кутийка.

Щастлив, че след всичко преживяно късметът не го бе напуснал, Майкъл си пое дълбоко въздух и излезе от скривалището си. Поколеба се за миг и се заслуша в тишината, втурна се към писалището, грабна кутийката, пусна я в джоба си и с няколко крачки се озова до вратата. За щастие коридорът беше безлюден. Бързо се отдалечи, без да се обръща назад от страх, че някой ще се появи и ще го заговори. Чак когато стигна асансьорите, се осмели да погледне зад себе си. Коридорът бе все така пуст.