Робин Кук - Пристъп

Двамата отидоха в средата на стаята. Стефани взе чантата от леглото, където я бе захвърлила. Извади сребърната кутийка и я отвори. Даниел внимателно вдигна прозрачното пликче и го огледа на разсеяната светлина от прозорците. Като го освети отзад, той ясно различи ленените влакна, макар цветът им да не изпъкваше добре.

— Боже! — възкликна Даниел и разтърси глава. — Удивително е да си мислиш, че съществува, макар и незначителен шанс това тук да е напоено с кръвта на най-известния човек, ходил някога по земята!

Стефани остави сребърната кутийка върху писалището и взе пликчето от ръцете му. Пристъпи към прозореца и го вдигна срещу светлината. Със свободната си ръка засенчи очите си от косите слънчеви лъчи и започна да го разучава. Сега можеше да различи дори червения цвят върху влакънцата.

— Прилича на кръв — каза тя. — Знаеш ли, вероятно католическото ми подсъзнание се е събудило по някакъв тайнствен начин, защото с цялото си същество усещам, че кръвта е от Христос.

Макар, че не можеше да види Стефани Д’Агостино, отец Майкъл Малоуни бе тъй близо до нея, че чуваше дишането й. Ужасяваше се при мисълта, че бумтенето на сърцето му, което усещаше в ушите си, ще го издаде, или че могат да чуят шума от капките пот, които се стичаха по лицето му. Беше само на десетина сантиметра от нея.

Объркан и отчаян от шума на ключа в бравата, той се бе скрил зад завесите. Направи го инстинктивно. Бе смутен от собствената си реакция — сякаш беше най-обикновен крадец. Би трябвало да остане на мястото си, да посрещне съдбата си с открито чело и да понесе цялата отговорност за действията си. Разбираше, че нападението е най-добрата защита, а в положението, в което се намираше, той можеше да ги атакува, като използва възмущението си от истинската им идентичност и от факта, че възнамеряват да изследват плащеницата без разрешението на църковните власти.

Но, за жалост везните се бяха наклонили в полза на бягството и то толкова силно, че когато дойде на себе си, вече се намираше зад завесите и беше твърде късно да изиграе коза с възмущението. Сега можеше само да се надява и да се моли да не го открият.

Когато вратата се отвори и той чу възклицанието на Стефани, помисли, че всичко е изгубено. Предположи, че или са го забелязали, или са видели завесите да помръдват. С облекчение разбра, че изненадата й се дължи на букета цветя върху писалището.

После трябваше да издържи реакцията й от собственото си невнимание, когато претърсваше багажа й и от липсата на ключа, който бе взел от писалището. Именно тогава сърцето му отново запрепуска, след като се бе посъвзело от първоначалния шок. Страхуваше се, че тя ще започне да претърсва стаята и тогава неминуемо ще го открие. Последствията щяха да бъдат толкова ужасни, че не му се мислеше за тях. Онова, което смяташе за блестящо начало на кариерата си, сега застрашаваше цялото му бъдеще.

— Не е важно какво ние мислим за плащеницата — каза Даниел. — Важно е мнението на Бътлър.

— Не съм съвсем съгласна — отвърна Стефани. — Но това е друга тема.

Майкъл замръзна, когато тя мина покрай завесите. Слава богу, те бяха от тежък италиански брокат и жената очевидно не усети, че го докосна по ръката. Адреналинът нахлу в кръвта му и той се обля целия в пот. Струваше му се, че капките направо барабанят по пода. Никога не бе очаквал, че може така обилно да се поти, особено след като изобщо не му бе горещо.

— Какво да правя с кутийката? — попита Стефани и се отдалечи от прозореца.

— Дай я на мен — отвърна Даниел.

Майкъл си позволи да въздъхне с облекчение. Беше се притиснал силно с гръб в стената, за да не се издуват завесите. До ушите му достигаха и други звуци, но не можеше да ги идентифицира. Стори му се, че долавя шума от затварянето на сребърната кутийка.

— Да си сменим стаята — предложи Даниел. — Ако искаш, можем да отидем в друг хотел.

— Как да постъпим според теб?

— Мисля, че трябва да останем. Във всеки хотел разполагат с много ключове за всяка стая. Довечера, като си легнем, ще сложим и допълнителната верига на вратата.

Майкъл чу прещракването от наместването на веригата от вътрешната страна на вратата.

— Ключалка и половина — забеляза Даниел. — Какво ще кажеш? Не искам да се страхуваш. Няма смисъл.

Майкъл чу как някой разтърси вратата към коридора.

— Надявам се, че ключалката е сигурна — каза Стефани. — Поне така изглежда.

— С тази верига никой няма да може да припари в стаята без наше знание. Ще трябва да разбива вратата.