Робин Кук - Пристъп

— Фотографията лежи върху новата касета, където се съхранява плащеницата — обясни Стефани. — Касетата е снабдена с хидравлична система и когато плащеницата трябва да бъде изложена, горната част се завърта и реликвата може да бъде наблюдавана през бронираното стъкло.

— Бях чел за това — кимна Даниел. — Удивително е колко дълго се е запазил отпечатъкът, като се има предвид през какво е преминало платното. Върху фотографията образът се различава трудно. И ако плащеницата изглежда по този начин, сигурно ще се разочаровам. В книгата се вижда по-добре и може по-вярно да се прецени.

— А негативът е още по-ясен — добави Стефани.

— Очевидно образът не е избледнял. Но фонът е пожълтял и това се е отразило на контраста.

— Надявам се консервационната касета да не позволи този процес да продължи — забеляза Стефани. — Е, видяхме къде се съхранява.

Обърна се и огледа вътрешността на катедралата.

— Хайде да я разгледаме. Не знам защо ми се струва, че изглежда доста бедна за храм, строен през ренесанса.

— И аз си го помислих — отвърна Даниел. — Да продължим разходката си из града. Какво ще кажеш да надзърнем в кралския дворец? Интериорът сигурно е решен изцяло в стил „рококо“.

Стефани учудено го погледна.

— Че кога стана такъв специалист по архитектурните стилове?

— Прочетох го в пътеводителя, преди да тръгнем — засмя се Даниел.

— С удоволствие бих разгледала двореца, но имам проблем.

— Какъв?

Тя погледна към краката си.

— Не си смених обувките и се опасявам, че тези, с които бях в ресторанта, ще разранят краката ми, ако целия следобед се скитаме из града. Извинявай, но нали няма да имаш нищо против да се върнем за малко в хотела?

— Що се отнася до мен, аз просто си убивам времето. След като получихме парчето от плащеницата, не ми пука какво ще правим по-нататък.

Като се изключат студентските лудории в колежа, отец Малоуни не бе нарушавал закона и фактът, че сега възнамеряваше да го стори му причиняваше повече душевни вълнения, отколкото очакваше. Той не само трепереше и се потеше, но усещаше, че стомахът му се бунтува и че има спешна нужда от антиацид. Към всичко това се добавяше и притеснението, че времето няма да му стигне. Не искаше американците да го заварят на местопрестъплението. Макар да бе уверен, че през следващите два часа, може би и повече, ще разглеждат забележителностите на града, реши за по-сигурно да се ограничи до един час. При мисълта, че могат да го изненадат, коленете му омекнаха.

Когато наближи грандхотел „Белведере“, той още нямаше представа как ще изпълни замисленото. Но като мина покрай цветарския магазин на площада, хрумна му нещо. Влезе в магазина и попита дали биха могли незабавно да изпратят в хотела един от красиво аранжираните букети. Когато получи потвърждение, той избра цветята, адресира един плик до двамата американци и парафира картичката, на която бе изписано: Добре дошли в грандхотел „Белведере“! От управата.

Пет минути по-късно, докато Майкъл седеше на същия диван във фоайето на хотела, букетът пристигна. Зад вестника, който държеше, той видя как продавачката, с която току-що бе разговарял, достави цветята на рецепцията. Служителят се разписа и жената си тръгна.

За жалост, нищо не се случи през следващите десетина минути. Букетът си лежеше на същото място, където го бяха оставили, а служителите оживено разговаряха помежду си.

— Хайде! — прошепна Майкъл и стисна зъби.

Искаше му се да отиде на рецепцията и да се възмути от мудността им, но не смееше. Не желаеше да привлича вниманието. Възнамеряваше да се възползва от облеклото си на свещеник, с което щеше да бъде относително невидим.

Най-после един от служителите прочете плика върху букета и отиде зад гишето. Майкъл бе убеден, че проверява имената в компютъра, защото върху лицето му проблясваше характерната светлина от екрана. След миг служителят излезе, взе цветята и се отправи към асансьора. Майкъл захвърли вестника си и застана зад него.

Когато влязоха и вратите се затвориха, служителят поздрави Майкъл с кимане на глава. Майкъл му се усмихна в отговор. На четвъртия етаж служителят слезе, същото направи и Майкъл. Последва го от разстояние. Видя, че завива по коридора и спря. Предпазливо надзърна иззад ъгъла. Служителят почука, поколеба се малко и извади връзка ключове. Отключи и изчезна вътре. След миг излезе без цветята, като си подсвиркваше с уста. Още няколко минути, и асансьорът с тихо свистене го понесе обратно към партера.